Дядо Пейчо седеше в градския парк с вдигнато нагоре, набраздено от времето лице, и гледаше старите сенчести кестени над себе си. И отново в главата му нахлуха спомени. Той се отпусна на пейката, затвори очи и се остави за пореден път споменът да го завладее напълно. Кестенът се превърна в дъб, няколкостотин годишен, а той – в малко момче… Върна се отново там, в родното село Груинци, Босилеградско, някъде отвъд граничната бразда, разполовила завинаги сърцето му. Едната част останала там, под дъба, а с другата дядо Пейчо продължил живота си на преселник.
Мястото, на което растял старият дъб, било свещено. Там хората от селото се събирали в радост и в мъка, там вдигали сватби и кръщавали децата, там правели съборите и курбаните си. Но дъбът растял на ливадата на дърводелец и един ден той решил да го отсече. Приготвил секирата и нито молбите на съселяните му, нито заканите можели да го убедят да не посяга на вековното дърво. Дори най-възрастният старец в селото, стогодишният дядо Йове, който помнел този дъб още от детството си, не можел да склони дърводелеца да се откаже от своето намерение.
Изведнъж дядо Пейчо сякаш чу момчешкия си глас:
– Качи се при мен, чичо Миланеее! Ела да видиш, от тук се вижда цялото село… и Босилеград! И всички села отвъд границата! Цяла България се вижда! Не можеш да го отсечеш!
Заръмя ситен дъждец, а вятърът събори от клоните няколко кестена, които паднаха върху пейката. Дядо Пейчо се стресна, потрепери от хладния въздух, но продължаваше да седи… Болката и тъгата по родния край не го напуснаха никога. Той не можеше да забрави онази злощастна година от детството си, когато по силата на Ньойския договор през село Груинци, пръснато с 13-те си махали в долината на Студена река, преминава новата граница. През имотите, през дворовете, през нивите…, през къщите. Разделя цели родове, разделя съдби. Граница, която преминава през сърцата им.
Дърводелецът оставил секирата и написал на кората на дъба: „Завещавам този многовековен дъб на най-малкия му защитник Пейчо. Да се предава от поколение на поколение българи за вечни времена. От него се вижда България.”
Дядо Пейчо стана бавно, загърна дрехата си и запристъпя леко по килима от кестени и есенни листа в градския парк… Свещеният дъб вече го няма. Няма я и родната му къща в село Груинци. Но завещаното от чичо Милан, дядо Пейчо пази и до днес в сърцето си, за да го предаде на своите деца и внуци. И така от поколение на поколение българи. За вечни времена…
Милена Катошева
Вдъхновено от разказа на Пейчо Пейчев, роден през 1914 г. в село Груинци, Босилеградско, в книгата на Цветана Манова „Сокове от корена. Етноложки интервюта“, с. 324-327.
„… Това беше 1879 год., м. октомври. Сега, когато пиша тези спомени, е 1926, м. март, т.е. едно междувремие от 47 год. и скоро ще празнуваме 50-годишнината от деня, когато се туриха основи на нашия конституционен живот. (…) И днес аз съм дълбоко убеден, че дето нашите държавни, политически, па и обществени работи не вървят добре, дето в нас партизанството разложи нашия обществен организъм, и дето сме икономически много зле с един преголем и претежък дълг към чужди банки – единствената причина е, че ние газихме, тъпкахме Конституцията цели 50 години. Ние се кълнехме в нея и за нейното спазване, а я газехме във всичките наши мероприятия. Ние игнорирахме чл. 152 и слехме законодателната власт с изпълнителната и оттам никнеха престъпления. Правителството, т.е. министрите излизаха из болшинството на представителите народни, които беха членове на една партия, получила при изборите вишегласие. Тия министри беха всякога най-видните членове на партията; те немаха никаква страх за някаква отговорност, за каквато говори чл. 153, защото пред княза и да са отговорни, те са недосегаеми, той не може да упражни правата, които му са дадени от 152 член, които права са му отнети с некакъв си парламентаризъм. А за отговорност пред Народното събрание, т.е. пред болшинството от това събрание не може ни да се помисли, защото туй болшинство никога нема да бламира или съди своите водители. И по този начин Правителството – министрите вършат беззакония, престъпления не само относно Конституцията, но и такива престъпления, които се наказват от обикновените наказателни закони: кражби, рушвети, подкупи с користни цели за обогатяване, без да им мигне окото. От това се създадоха агитатори, изборджии, службогонци, на които щом им се дадеше длъжност от съпартизанското правителство, вършеха най-вулгарни беззакония и кражби, защото за такива закон и наказания нямаше. (…)
…Аз говоря не за една партия само и за едно правителство, но за всички партии, за всички правителства, които сме имали в течение на целото време от 1879 год. до тоя час – 1930 година.
Който иска да му посоча факти, аз го моля да прелисти дневниците на заседанията, в които са изложени дебатите; да прочете вестниците на различните партии и да види грозната полемика между тех по различни въпроси и като тури ръка на сърцето си да се произнесе: имало ли е, има ли, и ще има ли за възпитанието политическо и гражданско за нашия народ по-големо зло от тия партии и това партизанство, плод не на нашата Конституция, а на парламентаризма, който кара да ламти всека отделна партия и нейните членове и водители не за благото на Отечеството, а за власт. „
Димитър Маринов
„Спомени из моя живот или моята биография“ С, 1992., с. 250-251.
Римският Индекс на забранените книги (Index Librorum Prohibitorum)
Индексът на забранените книги (Index Librorum Prohibitorum) днес не е просто един исторически документ. Този своеобразен справочник на осъдените на смърт книги, който в последното си издание от 1948 г. съдържа над 4 000 заглавия, е свидетелство за ожесточената борба на католическата църква срещу свободата на мисълта, стремежа към научни знания и открития, полъха на хуманизма в Европа и в целия християнски свят.
Индексът, чието първо официално издание е отпечатано в Рим през 1559 г., обаче, не е първият списък на книги, които католическата църква забранява да бъдат писани/печатани, продавани и четени. Така, както и преследването на техните автори и издатели не започва през 1542 г. с учредената от папа Павел III „Свещена конгрегация на Римската и Вселенска инквизиция”.
От векове християнството водело борба с езичеството, ересите и научния прогрес. Унищожавани били произведенията на древногръцките автори, изгаряни са Талмудът, Коранът и всякаква друга религиозна литература, а също така и библейски текстове, неотговарящи на установения канон. Първото известно произведение, изгорено от служителите на църквата било поемата „Талия” на ересиарха Арий, осъдено през 325 г. от Никейския събор.
През 382 г. Теодосий I издава поредица едикти за преследване на езичници, които били осъждани на смърт, а имуществото им конфискувано в полза на държавата. Указите задължавали да бъдат назначени следователи и доносници – прототип на появилата се след векове Инквизиция. През 405 г. папа Инокентий I съставя първия списък с произведения, подлежащи на унищожение.
В епохата на Средновековието религията господствала безусловно и всяко отклонение и несъгласие с догмите на църквата се наказвали жестоко. До XII-XIII в., когато е създадена Инквизицията , борбата на църквата се осъщестявала на местно ниво от епископите и била насочена предимно срещу различните ереси. Разпространението на ръкописите, както и тяхното изготвяне, било скъпоструваща, бавна и трудоемка дейност. В същото време малкият „тираж” на ръкописите и тяхната недостъпност за обикновения читател все още не затруднявали служителите на църквата в борбата им с появата на книги, които те смятали за опасни.
Годината е 1278. Обявен за еретик и осъден на четиринадесет години затвор е един от най-великите учени на Средновековието – Роджър Бейкън. След като завършва Оксфорд и прекарва тринадесет години в Париж в търсене на различни начини да се занимава с наука, през 1250 г. необходимостта отвежда Бейкън във Францисканското братство в Оксфорд, където той намира всичко необходимо за извършване на своите опити и изследвания. В тясната монашеска килия на една от кулите на манастира, заобиколен от уреди, чертежи и ръкописи, Бейкън прави своите невероятни открития – опровергава твърдението на църквата, че Земята е плоска, обяснява появата на дъгата, конструира различни оптични уреди и построява първия телескоп. Наред с упоритата си научна дейност Роджър Бейкън не престава да критикува духовенството, отдало се на користолюбие, високомерие и разврат. Заради тази му смелост бива изгонен от Оксфорд, изпратен е под надзора на ордена в Париж и му е забранено да се занимава с наука. Точно тогава Бейкън започва да пише – за опитите си, за научните си възгледи и открития. Издаденият от него труд „Големият опит”(1267 г.) е наречен Енциклопедия на знанията на XIII в. Подложен на лишения и преследвания, Бейкън продължава да се занимава с научна дейност, но голяма част от написаното той старателно криптографира. По тази причина много негови ръкописи остават неразчетени и до днес. Някои изследователи смятат, че Бейкън е авторът на намерения от антикваря Войнич през 1912 г. ръкопис, съдържащ криптиран текст и множество цветни илюстрации.
Страница от Ръкописа на Войнич
Бейкън умира през 1292 г. на 78 годишна възраст, но дори и след неговата смърт той не е оставен от инквизиторите. Трудовете му влизат в списъците на еретичните книги, но макар и скрити за хората, забележителните мисли, открития и идеи на великия учен си пробиват път през вековете, за да станат основа на научното знание на нашето време.
Истинско оръжие в ръцете на хуманистите, протестантите и учените от XV в. нататък станала подвижната печатарска преса, изобретена от Гутенберг. Това „сатанинско” според църквата изобретение, поставило началото на съвременното книгопечатане, спомогнало за развитие на грамотността и бързото разпространение на всякакъв вид литература. Само за половин век, от 1448 до 1500 г., били отпечатани 40 хиляди заглавия в общо 12 милионен тираж, излязъл от пресите на 1099 печатници.
Този бързо нарастващ поток на печатната продукция от всякакъв род заплашвал устоите на католическата църква. През 1471 г. папа Сикст IV пръв обявява въвеждането на предварителна цензура върху книгите.
Петият Латерански събор разрешава с официална була на папа Лъв X да упражнява цензура върху печатните произведения в целия християнски свят.
През 1535 г. по заповед на френския крал Франциск I в Сорбоната бил съставен списък на забранените книги, издаването, разпространението и четенето на които заплашвало виновните с отлъчване от църквата, затвор и дори изгаряне на клада.
Подобни списъци били съставяни и от местните инквизиции в Милано, Венеция, Флоренция.
През 1546 г. по указание на испанския крал Карл V в Лувенския университет бил създаден Индекс на забранените книги, който испанската инквизиция ползва и многократно преиздава, независимо от Римския индекс. Свой списък създава и португалската инквизиция.
През същата година, на 2 август, в Париж е обесен и изгорен на клада заедно с книгите си тридесет и седем годишният печатар от Лион Етиен Доле. Обвиненията към него са в богохулство, издаване на забранени еретични книги, подтикване към бунтовничество и бягство от затвора. Доле е автор на 24 книги. Под негова редакция и превод излиза също цяла поредица от произведения, както на по-стари писатели, така и на негови съвременници – Клеман Маро и Рабле. След стачката на печатарските работници през пролетта на 1539 г., която Доле единствен от всички печатари в Лион подкрепя, последвал още по-строг контрол от страна на църковната институция върху книгопечатането. Въпреки предупрежденията и опасностите, през 1542 г. Доле издава сатиричната поема „Ад” на Маро и „Гаргантюа и Пантагрюел” на Рабле и тутакси попада в затвора.
Етиен Доле
Следват години на съдебни дела, бягства, укриване в Италия и връщане отново в Лион. Защото неуморният дух на печатаря не престава да търси начини за издаването на още книги. През 1544 г. Доле отново е арестуван. Процесът продължава две години, но нито мъченията, нито заплахите на инквизиторите изтръгват от него признание за вина и разкаяние.
Издаването на първия Римски Индекс през 1559 г. и действията на папа Павел IV, бивш върховен инквизитор, били утвърдени от Тридентския събор през 1562 г.
През 1563г. от печатницата на Бертони в Ла Рошел, Франция, излиза книга с обичайното за това време много дълго заглавие. Авторът й е изобретател на селски глинени изделия и керамик на краля и кралицата-майка. Днес можете да видите негови произведения в много музеи по света. Името му е Бернар Палиси, а неговото изкуство няма аналог за времето си. И макар днес то да ни се стори малко кичозно, Палиси изминава дълъг път – повече от 15 години, за да разкрият упоритите му опити тайната на фаянса и техниката на глазиране, почти непозната по това време във Франция.
Една от книгите на Палиси
Това не е всичко, скоро дарбата му се прочува в Париж, където отива по покана на Катерина Медичи. За Палеси настъпва период на голям подем. Освен с изработването на керамични съдове с глазура, той усърдно се занимава с наука. Открива в Париж първия кабинет-музей по естествена история, достъпен за всички. И колкото повече изследва природата, толкова повече изводите на талантливия художник се отдалечават от твърденията на църквата. Следва нова книга с дълго заглавие и доживотна присъда в единична килия на Бастилията, където Палиси умира през 1590 г., без да измени на убежденията си на творец, гражданин и учен.
Един от прочутите съдове на Бернар Палиси
През 1571 г. папа Пий V създава специална Конгрегация на Индекса, която се превръща в главен департамент на цензурата. През следващия век Конгрегацията на Индекса е поставена под контрола на йезуитите.
В началото на XX в. папа Бенедикт XV одобрява каноническия кодекс на католическата църква, за неизпълнението на който вярващите били отлъчвани. Този кодекс съдържа основните постановки, от които се ръководи църквата относно прилагането на цензура и забрана на печатната продукция.
Според Кодекса изцяло се забраняват:
• Всички текстове от Светото писание, издадени от некатолици.
• Книгите на всеки автор, който защитава ереста и разкола и се стреми разруши основите на вярата.
• Книгите, които са насочени против църквата или християнските обичаи.
• Книги и брошури, в които се говори за нови видения, явления, пророчества, чудеса или се пропагандират нови светци.
• Книги, оспорващи или осмиващи католическите догми; подронващи авторитета на божествения култ; оскърбяващи и осмиващи църковната йерархия, духовенството или църквата като цяло.
• Книги, препоръчващи суеверията, магьосничеството, гаданията, магиите, викане на духове и др.
• Книги, които провъзгласяват за законни дуела, самоубийството, развода, масонството.
• Порнографските книги.
• Литургически книги, които са официално одобрени от папата, но в тях са нанесени промени.
• Всякакви изображения на Христос, Дева Мария, светците, ангелите и т.н., ако те не отговарят на църковния канон.
В последното издание на Индекса на забранените книги фигурират стотици автори, всички произведения на които са забранени. Сред тях са имената на Оноре дьо Балзак, Джордано Бруно, Волтер, Холбах, Декарт, Дени Дидро, Емил Зола, Жан Лафонтен, Жан Жак Русо, Бенедикт Спиноза, Жорж Санд и много други велики писатели и учени.
Забранени са и отделни произведения на Франсис Бейкън, Хайнрих Хайне, Виктор Юго, Имануел Кант, Монтескьо, Блез Паскал, Стендал, Флобер и много други.
След Втората световна война в Индекса са включени произведения на Алберто Моравия, Жан-Пол Сартър и др.
Индексът на забранените книги е отменен под влияние на II Ватикански вселенски събор. На 14 юни 1966 г. кардинал Отавиани, оглавяващ Свещената конгрегация по вероученията, публикува специално уведомление за ликвидиране на Индекса. Според него, обаче, четенето на книгите в него продължава да бъде окачествявано като грях, макар виновните да не се наказват. В този смисъл Индексът продължава да изпълнява ролята си на морален стожер на католическата вяра.
Католическата цензура върху книгата не е единствена в християнския свят. Православната църква също има своите забрани за четене и разпространение на ръкописни и старопечатни книги.
Забранената книжнина, наречена апокрифна, възниква още в средата на ранно-християнските секти на манихеите и есеите като някакъв вид тълкувания и допълнения към старозаветни или новозаветни текстове. Византия приема тази най-ранна апокрифна литература, написана на гръцки, коптски или арамейски език и не само, че я доразвива, но я разпространява в Етиопия, Армения и Грузия.
През IX-X в. България първа сред славянските държави възприема пряко от Византия апокрифната литературна традиция, която наред с каноничната книжнина намира благоприятна почва за развитие. Разбира се това не остава извън полезрението на официалната светска и църковна власт, които реагират на разпространението на апокрифите със списъци в три раздела – канонични, полезни и апокрифни книги. Първият такъв известен Индекс е поместен в енциклопедичен сборник от нач. на X в., съставен по поръчка на цар Симеон. В Индекса, наречен Исидоров, по името на неговия автор, се съдържат 25 апокрифни творби.
От XI в. е известен друг списък с апокрифи – Погодинов индекс, който съдържа 31 ръкописа. Той е допълван и редактиран в следващи преписи.
В споменатите индекси и в други известни ръкописи общият брой на апокрифите е около 120. Това число не отразява реалния брой на съществуващата апокрифна книжнина, която се разпространява в много голям обем и поради специфичните обществено-политически и културни условия, за много дълъг период от време – чак до кр. на XVIII.
На най-голямо преследване били подложени богомилите – те са отлъчвани от църквата, затваряни, пращани на заточение, конфискували имуществото им. През 1111 г. на хиподрума в Константинопол, пред сто хилядно множество е изгорен на клада един от най-видните представители на богомилството Василий Врач – събитие, описано от самата Анна Комнина.
В по-голямата си част апокрифната литература е преводна и обикновено анонимна. Тя е разнообразна по жанр – проза, поезия, молитви, гадания и др., които са поднесени под формата на видения, разкази, биографии, предсказания. Най-често са съставяни сборници, по известни от които са Драголев сборник от XIII в., Тиквешки сборник, Панагюрски сборник от XVI в.
Въпреки упражнявания от православната църква и държавата контрол върху ръкописната литература чрез списъците на забранените книги и налагането на наказания на техните автори или преписвачи, борбата срещу ересите никога не достига до онези размери и жестокост, каквито можем да срещнем у католическата църква. Причините за това могат да се търсят в различни посоки, но като най-съществена може да бъде посочен факта, че апокрифната литература, създадена в славянския свят отразява до голяма степен народния мироглед – представите на народа за Господ, за дявола, за природата и нейните стихии, за човешката душа. И ако каноничните книги са били създавани предимно за богослужение и за употреба от свещениците, то апокрифната литература била по-близка и лесно достъпна за обикновения, доста често дори неук човек. Те са и едно от средствата, чрез които християнството постепенно започвало да се смесва с езическите вярвания, достигайки до едно определено ниво на синкретизъм, съхранено дори до днес.
Смисълът да се пише за книгите, които са били забранени за четене, а авторите им – преследвани, изтезавани и изгаряни на клада е опитът за разбиране на онова, което в нашата епоха ние приемаме за даденост – милиони творци, работещи без ограничения; печатници с тиражи за милиони, книжарници на всеки ъгъл на многохилядните ни градове; библиотеки – градски, читалищни, електронни, дигитални… Но трябва да знаем, че не винаги е било така и да не забравяме за всички онези, които с цената на собствения си живот са заплатили правото днес да пишем и четем свободно.
Използвана литература:
1. Ангелов, Д. Българинът в Средновековието. Варна, 1985.
2. Варшавски, А., К. Поничева. Велики еретици. С. 1970.
3. Григулевич, Й. Р. Инквизицията. С. 1986.
4. Петканова, Д. Стара българска литература. Апокрифи. Съст. Донка Петканова. С. 1981.
Интернет ресурси:
1. Докова, А. Природната философия на Роджър Бейкън и неговата представа за научно знание. //Философия. Електронно списание за философия и култура. Бр. 3, 2012. // http://philosophy-e.com/
2. Бенбасат, Алберт. Цензурата върху книгата. //Електронно списание Литернет. // http://liternet.bg/
3. Калоянов, А., Т. Молов. „Индексът на забранените книги” по данните в препис от XVI-XVII в. //Електронно списание Литернет. // http://liternet.bg/
“Имам своя странна теория за авторството. Никой сам по себе си не е автор на собствения си живот. Животът е колективно представление. Ролите са динамични. Днес играеш на преден план на сцената, утре си някъде назад. Но всяка наша дума е реплика на репликите на всички участници в пиесата. Думите уж са наши, но мислите и чувствата ни са подхранвани от останалите.
Затова аз съм признал пред моите приятели, че те отдавна са съавтори на моя живот. И дори и да искам, няма как да изтрия това съавторство. Мога да го прикривам, но не и да го отменя. Най-голямото щастие, с което може да те дари животът ти, е да имаш добри съавтори.”
*Тези думи не са мои, но ги чувствам като излезли от моята душа. Благодаря на всички, които ми помогнаха да бъда автор в необятното море на съавторството…
Пред Вас е третият брой на сп. „Littera et Lingua“, посветен на младите учени. В него намериха място статии на двадесет студенти и докторанти от СУ „Св. Климент Охридски“ и ПУ „Паисий Хилендарски“, за част от които това е техен дебют. Текстовете са много и разнообразни, но са подредени в четири рубрики според областта на изследване: „История на културата“ (в нея са поместени най-вече статии на студенти, участвали в традиционните Климентови четения през месец ноември 2012), „Лингвистика“, „Литературознание“ и „Екранни изкуства“. Читателят ще открие множество общи теми, върху които са съсредоточени изследванията на младите учени.
Поздравяваме авторите за техните публикации, а на читателите пожелаваме приятно четене!
Водещи броя: Радостина Велева, Надежда Стоянова, Андрей Бояджиев
„Действително средство, благодарение на което всички жители на Франция могат да увеличат и умножат богатството си. А също така онези, които нямат никакви научни познания, ще могат да се научат на философия, необходима на всички жители. Тази книга съдържа също така рисунка на градина, която е колкото приятно, толкова и полезно изобретение. А също така – план и рисунка на защитен, съвсем непристъпен град. Изложил майстор….“
През 1563 г. от печатницата на Бертони в Ла Рошел, Франция, излиза книга с обичайното за това време много дълго заглавие. Авторът ѝ е изобретател на селски глинени изделия и керамик на краля и кралицата майка.
Днес можете да видите негови произведения в много музеи по света. Името му е Бернар Палиси, а неговото изкуство няма аналог за времето си. И макар днес то да ни се стори малко кичозно, Палиси изминава дълъг път – повече от 15 години, за да разкрият упоритите му опити тайната на фаянса и техниката на глазиране, почти непозната по това време във Франция.
Това не е всичко. Скоро дарбата му се прочува в Париж, където отива по покана на Катерина Медичи. За Палиси настъпва период на голям подем. Освен с изработването на керамични съдове с глазура, той усърдно се занимава с наука.
Една от книгите на Палиси
Открива в Париж първия кабинет музей по естествена история, достъпен за всички. И колкото повече изследва природата, толкова повече изводите на талантливия художник се отдалечават от твърденията на църквата. Следва нова книга с дълго заглавие и доживотна присъда в единична килия на Бастилията, където Палиси умира през 1590 г., без да измени на убежденията си на творец, гражданин и учен.
Милена Катошева
Снимки: Интернет
Информацията е по материали от книгата „Велики еретици“, автори А. Варшавски и К. Поничева, София, 1970.
По време на своето управление, в периода 1484 – 1488 г., султан Баязид II построява в Одрин прекрасен дворец, разположен на десния бряг на река Тунджа. Изследователите все още спорят кой е архитектът на грандиозния комплекс, но със сигурност се знае, че още със създаването си той е бил предназначен за болница във втория по важност град на Османската империя.
Дворецът на султан Баязид II
И докато в Европа по това време смятали, че психичноболните са обсебени от Дявола и били отритвани от обществото, връзвани, затваряни в пещери и дори изгаряни на клада, в тази болница лекували пациентите с психични заболявания по нетрадиционни за времето методи – чрез ромона на водата, специално композирана лечебна музика и омайни аромати. В комплекса имало още джамия, библиотека, медицинско училище, стаи за демонстрация, аптека, лаборатория, музикално училище, кухня, столова, обществена баня, мелница, пекарна, работилница за свещи и др.
Изглед към градината
Градините тънели в зеленината на множество дървета и навсякъде се носело уханието на различни цветя – лалета, карамфили, жасмин и зюмбюли. Усещането за спокойствие се допълвало от ромона на бликащата от фонтаните в градината вода. А в главната част на болницата, под огромен купол, се долавяли дискретно звуците на различни ориенталски мелодии.
Оркестърът
Оркестърът свирел три пъти в седмицата като изпълнявал специални музикални произведения, наречени маками. Тези мелодии били композирани, за да облекчават едно или друго болестно състояние. Една успокоявала сърдечната дейност, друга подобрявала паметта, трета облекчавала главоболие и т.н.
Лекар и пациент
Първоначално болницата била предназначена за лечение на всякакви заболявания. Едва по-късно в нея започнали да приемат за лечение психичноболни хора. С течение на годините болницата постепенно била занемарена, а по време на Руско-турската война (1877 – 1878 г.) голяма част от комплекса бил разрушен. Отчасти е реставриран през 1910 г. от немския архитект Корнелиус, но никога повече болничното заведение не достигнало същото значение, каквото имало по време на съществуването си в рамките на Османската империя. След Балканските войни болницата била окончателно затворена.
Пациенти
През 1993 г. собствеността на целия комплекс, без джамията, е прехвърлена на Тракийския университет в Одрин. Идеята е дворецът на султан Баязид II, в който в продължение на близо 500 години се намира едно от най-реномираните болнични заведения, да бъде превърнат в Музей на здравето. Положени били огромни усилия дворецът да бъде възстановен в някогашния му вид, както отвън, така и отвътре, за да бъде съхранено и експонирано това уникално културно-историческо наследство на Одрин.
Градината
С помощта на Музея на мадам Тюсо в Лондон били изработени восъчните фигури – пациенти, лекари, преподаватели, студенти, фармацевти, благодарение на които музейното пространство оживява и посетителят се пренася в друго време – онова, което експозициите на музея пресъздават.
Планът на музея следва някогашното разпределение на болничното заведение и училището. Обширен двор е заобиколен от всички страни със стаи, в които с помощта на макети и снимки е илюстрирана историята на двореца, на действащата някога болница и на практикуваните в нея методи на лечение.
Миниатюри
Специална видео зала предлага интересен филм на различни езици, включително и български, за историята на двореца и болницата и превръщането им в Музей на здравето. Вече зареден с достатъчно историческа информация посетителят прекрачва прага на болницата.
Входът към болницата
Централната зала е покрита с огромен купол и от нея бързо и лесно се достига до стаите на пациентите – 6 зимни и 4 летни, лекарските кабинети и аптеката. Болницата на султан Баязид II е първата централизирана болнична система, в която с много малко персонал се постигала изкючително висока ефективност. Такива болници в света се строят едва след XVII в.
Централната зала
Под големия купол е разположен оркестърът. Усещането за реализъм е толкова голямо, че човек всеки момент очаква телата на десетте музиканта да помръднат в такт с музиката. В центъра на залата се намира шадраванът, от който се чува приятният ромон на водата. Въпреки големите размери на двореца, в някогашната болница били лекувани едновременно не повече от 32 пациента.
Пациенти
След като излезе от болницата, посетителят може да види кухнята, в която са приготвяли храната за целия персонал, пациентите и за бедни хора от града. Храната била диетична, приготвяна според съветите на лекарите. Месен бил и специален здравословен хляб.
В следващата стая е подредена изложбата „Одрин в пощенски картички”, а непосредствено преди изхода се намира магазин за сувенири.
Картичка от Одрин
След кратка, но абсолютно необходима почивка в градината, посетителите се насочват към другата част от комплекса – медицинското училище. Експозиционните зали са всъщност някогашните стаи за студентите, които изучавали медицина. Стаите, заедно с обширната класна стая, са подредени около квадратен двор, в центъра на който има фонтан.
Дворът на училището
Във всяка една от стаите могат да се видят демонстрации на различни лекарски практики и методи на лечение, на които се обучавали студентите.
Обучение
Всичко това отново е пресъздадено с помощта на восъчните фигури, които в приглушената светлина на „горящата” камина изглеждат наистина като живи.
Професорът и неговия ученик
В училището са работели един професор, един асистент, библиотекар, един прислужник и 18 студента. Студентите се обучавали безплатно, каквото всъщност е било и лечението на пациентите в болницата.
Портиерът
От някогашната библиотека са достигнали до наши дни тридесет и седем медицински книги. Някои от тях са закупени от самия султан Баязид II и днес се съхраняват в Библиотеката на манускриптите към джамията „Селимие” в Одрин.
Изключителният реализъм, който внушава експозицията, пренасянето в друг свят, далеч през вековете, е може би главната причината за големия брой посетители и успехът на музея.
През 2004 г., напълно заслужено, Музеят на здравето печели награда за най-добър европейски музей.
Наградата
През 2007 г. идва още едно признание за усърдния труд на всички онези, които са допринесли за превръщането на двореца на султан Баязид II в един уникален и изключително атрактивен музеен комплекс – наградата за най-добра презентация на форума „The best in heritage”, проведен през ноември 2007 г. в гр. Колон, Германия.
Музеят има Интернет сайт, който показва историята на двореца, описание на болничното заведение, респ. на музейния комплекс, има богата галерия от снимки и предлага една интересна възможност за по-пълно виртуално възприятие – 360 D-изглед от определени точки в музея. Такава виртуална разходка може да се види и в проекта „Sites in 3D”, в който е включен и Музеят на здравето в Одрин.
Карта на Одрин с местоположението на музея
Снимки: Милена Катошева, 2011 г.
Използвана литература:
Karamanlioglu, Beyhan. Tıp Medresesi/Medresetul etibba/Medical school, 2008
Охридска-Олсон, Р. Един модерен музей. //Будител, бр. 1, 2009., с. 82-86
Преди една година с болка ви разказах за състоянието на Римската баня в село Баня, общ. Разлог, която от години беше оставена да се руши. Днес тя вече има покрив, благодарение на дейностите по реставрация и консервация, които Общината предприе по проект, финансиран от Оперативна програма „Регионално развитие 2007-2013 г.”. Проектът е на стойност 2 239 136 лв. и включва още реставрация на старата Турска баня, експонирането им в селищната среда, изграждането на туристически информационен център, благоустрояване на околното пространство и рехабилитация на 500 метров участък от пътя, свързващ двата обекта.
Римската баня, август, 2011 г, сн. Милена КатошеваРимската баня, 2012 г., сн. Райна Първанова
По-добре помирение и съгласие, отколкото арбитраж.”[1]
Тези думи на Фондацията за международен мир „Карнеги”, не биха могли да оправдаят избухването на нито една война в световната история, колкото и справедлива да е тя. Но отнесени към Балканската война, те важат с пълна сила и илюстрират нейната неизбежност.
I. Балканите през първото десетилетие на XX в.
Политическата обстановка на Балканския полуостров в началото на XX в. е изключително сложна и напрегната. Берлинският конгрес създава такова държавно, териториално и национално-политическо статукво, което не задоволява нито една от балканските държави. Изчерпали всички възможности по мирен или революционен път да отхвърлят османското подтисничество в останалите извън пределите им земи, балканските държави все по-ясно осъзнават, че решението на проблема е в обявяването на война на Османската империя. Моментът за това назрява през 1912г., когато кризата в Османската империя се изостря и нейният авторитет на международната сцена намалява значително след присъединяването на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария, а още повече след поражението й във войната с Италия. Същевременно империята е раздирана от вътрешни кофликти, които допълнително отслабват нейната мощ и отвличат вниманието й от силно подценяваните досега нейни балкански съседи, които няма да се поколебаят да използват тази слабост, за да задоволят своите претенции и амбиции.
1. Създаване на Балканския съюз
Неспособността на всяка една от балканските държави сама да реши въпроса за своето цялостно национално освобождение и обединение, както и трезвата преценка на собствените им сили и ресурси, довежда до идеята за създаване на Балканския съюз. Една прекрасна идея за обединение на силите, пример за солидарност и взаимодействие срещу общия враг, но скрепена с неясни, наивни и несигурни двустранни договори и устни уговорки, които по-късно ще станат и основата на несправедливите претенции на съюзниците към възвърнатите от тях земи, довели до кървавия конфликт между тях.
Първата стъпка към създаването на Балканския съюз е подписаният на 29 февруари 1912г. българо – сръбски договор, допълнен през май с военна конвенция. Договорът дава взаимни гаранции на двете страни в случай на нападение от Османската империя и Австро-Унгария. Двете държави се задължават да действат срещу тях с всичките си разполагаеми сили. България се ангажира с 200 000 войници, а Сърбия с 150 000. Договорът уточнява придобивките след евентуална успешна война. България трябва да получи всички земи източно от Родопите и река Струма, а Сърбия – районите на север и северозапад от Шар планина. Спорен остава въпросът за Македония, чиято съдба договорилите се страни оставят под арбитража на руския император. Още с подписването на договора, обаче, цар Фердинанд и правителството правят отстъпление от традиционната политика на страната за автономия на Македония и се съгласяват с искането на Сърбия за дележ. Този компромис обрича на провал осъществяването на идеала за национално обединение, жадувано от няколко поколения българи.
На 16 май 1912 г. българската дипломация допуска втората си стратегическа грешка. С посредничеството на Англия е подписан българо – гръцки договор. Той задължава България да мобилизира в случай на война с Турция 300 000 войници, а Гърция – 120 000. В договора не се поставя въпросът за териториално разпределение след евентуална победа, а Гърция не признава българо – сръбското споразумение за Македония. Така гръцкото правителство си запазва правото за всякакви окупационни действия, обстоятелство, от което гръцките войски се възползват още преди края на войната.
Черна гора се присъединява към оформения вече Балкански съюз чрез устна уговорка с България да нападне Турция. Сърбия, Гърция и Черна гора не сключват помежду си двустранни договори и така създадения съюз остава да се крепи изцяло върху българската дипломация и подкрепата на Русия.
2. Отношението на Великите сили към Балканския съюз
В началото на XX в. Великите сили вече не са единни. Двете новосформирани военнополитически групировки: Антантата (Англия, Франция и Русия) и Тройният съюз (Германия, Австро – Унгария и Италия) стоят на прага на световен военен конфликт. Преразпределянето на света на сфери на влияние засяга и Балканите, където двете групировки търсят съюзници.
Антантата и преди всичко Русия покровителстват създаването на Балканския съюз, виждайки в него необходимата им военнополитическа структура, която да се противопостави на балканската политика на Тройния съюз като прекъсне връзката и изолира Турция от Австро – Унгария и Германия. Англия и Франция се надяват, че посредством балканските държави и особено чрез България ще могат да наложат контрол върху проливите, получавайки възможността да установят сигурни комуникации с Русия и да снабдяват нейната армия с необходимото й оръжие и боеприпаси. Те се стремят да използват съюза между балканските държави за постигане на своите практически цели в задаващата се световна война.
Германия и Австро – Унгария са против създаването на съюз между балканските държави, успяват да наложат на Румъния да запази неутралитет и тя не се включва в Балканския съюз. Това не й пречи по-късно да иска компенсации от България и ги получава.
Смяната на правителството в България през март и промените, направени по нареждане на цар Фердинанд на чл.17 от Търновската конституция, отварят пътя на монарха да сключва посредством правителството международни договори без допитване до парламента. Така чрез властното присъствие на цар Фердинанд в българската политическа действителност се създават условия за неконтролируеми и дори безотговорни действия, които в хода на войната, за съжаление стават реалност.
II. Начало на Балканската война
През септември 1912г. отношенията между балканските съюзници и Турция се изострят. Султанът отказва да даде автономия за християните в своите европейски владения, за което настояват България, Гърция, Сърбия и Черна гора и войната става неизбежна. Великите сили се страхуват да не бъдат въвлечени преждевременно във война, но и те не успяват да я предотвратят. На 17 септември балканските съюзници обявяват обща мобилизация.
Войната започва на 5 октомври, когато телеграфните агенции оповестяват манифеста на българския цар. “Нашето миролюбие се изчерпа… Нашето дело е право, велико и свято. Със смирено упование в закрилата и помощта на всевишния възвестявам на българския народ, че войната за човешки права на християните в Турция е обявена. Повелявам на храбрата българска войска да навлезе в турските предели!”
Манифест на цар Фердинанд за обявяване на война на Османската империя
Първа се включва във войната черногорската армия с атаката си към Шкодренската крепост. След нея бойни действия започват България и Гърция, а няколко дни след тях и Сърбия. От съюзническите войски най-многобройна и силна е българската армия. България свиква под бойните си знамена близо 600 000 души. Основната част от войската е организирана в три армии, начело на които стоят генералите – Васил Кутинчев, Никола Иванов и Радко Димитриев. Общото ръководство се осъществява с помощник – главнокомандващия генерал Михаил Савов и началник-щаба на армията генерал Иван Фичев.
Хиляди българи от Македония и Одринска Тракия желаят да вземат участие в освобождението на родните си места, затова командването на армията издава заповед за организиране на Македоно – одринското опълчение. За негов началник е назначен генерал Никола Генев. За кратко време и с голям ентусиазъм са сформирани 12 дружини и над 50 чети, които действат в тила на турската армия. Те водят партизански действия, нападат и вършат саботажи, събират сведения за врага и защитават местното население.
София, заминаване на войска към фронта след обявяването на Балканската война, 1912 г.
Според плана съюзническите войски трябва да настъпват в две направления – в Източна Тракия и в Македония. Основните военни сили на Османската империя са съсредоточени в първото направление. Там тя разполага със силни крепости при Одрин и Лозенград. В Македония турското командване оставя пo-малобройни и слаби военни части, което улеснява задачата на сръбските и гръцки войски.
След началото на войната българските войски настъпват в Източна Тракия. Първите големи сражения закипяват на линията Одрин – Лозенград. Турската армия претърпява поражение при селата Гечкенли, Селиолу, Петра и др. и турските войски панически отстъпват. Одринската крепост е обсадена, Лозенград пада без бой, изоставен под напора на легендарната Tрета армия на генерал Радко Димитриев.
Доброволна дружина от Дебър, 1912 г.
Българското командване забавя преследването с няколко дни, което дава възможност на турските войски да заемат позиции на линията Люлебургас – Караагач – Бунархисар. Решителните боеве започват на 15 октомври и продължават няколко дни. Първа и Трета армии разгромяват съсредоточените на тези позиции турски войски. Започва безредно отстъпление на югоизток. Турското командване успява да спре бягството едва на укрепената Чаталджанска позиция.
Разгромът на турската армия на линията Люлебургас – Бунархисар е забележителен успех за българската войска. Нейните устремени на юг части излизат на Мраморно море и достигат на 40 км. от Цариград. По същото време Втора армия на генерал Никола Иванов стяга обръча около Одрин. Устремено настъпва в Източните Родопи и Македоно – одринското опълчение. След ожесточени сражения е освободена Западна Тракия. Явер паша се предава заедно с целия си корпус, който наброява повече от 10000 души. В Македония, по долината на река Струма, настъпва Седма рилска дивизия на генерал Тодоров. Освободен е град Горна Джумая.
Успешно се развиват и бойните действия по море. Малкият български флот предприема енергични и смели действия и успява да парализира турските бойни кораби. Миненосецът “Дръзки” торпилира турския крайцер “Хамидие” и го елиминира.
Свой принос във войната дава и младата българска авиация. Тя извършва бойни и разузнавателни полети. Появата на българските самолети всява паника сред турците. Победи постигат и съюзниците на България, които имат пред себе си слаби противникови войски. Сръбската армия лесно преодолява съпротивата на турците и налага свой контрол върху долината на р. Вардар. Поражение на турската армия нанасят и войските на Гърция и Черна гора. Към края на октомври в Епир и Албания остават непревзети само Янина и Шкодра.
1. Първо примирие. Начало на преговорите в Лондон
На 29 октомври Великият везир Кямил паша изпраща телеграма до цар Фердинанд, в която изказва желание за сключване на примирие. България може да приключи войната при много благоприятни условия, но Фердинанд има други намерения. На 4 ноември по негова заповед българските войски атакуват укрепената Чаталджанска позиция. Благоприятният момент обаче е изпуснат. Турците вече разполагат със свежи постъпления от Мала Азия. Българските войски са изтощени, появява се и холера. След два дни упорити боеве и тежки жертви атаката завършва без успех. България трябва да приеме предложението за мирни преговори, но вече при по-неблагоприятни условия.
Примирието е подписано и на 20 ноември то влиза в сила. Мирната конференция е открита на 3 декември в двореца „Сейнт Джеймс” в Лондон. Преговорите се провеждат под контрола на Англия, Франция и Русия. Паралелно с мирната конференция се провеждат и съвещания на посланиците на Великите сили. Техните решения поставят предели върху придобитите от балканските съюзници територии.
Дворецът „Сейнт Джеймс“, където е подписан Лондонският мирен договор (в наши дни).
Преговорите между османската делегация и балканските съюзници се усложняват заради неотстъпчивостта по отношение на Одринска Тракия. Същевременно под натиска на Австро – Унгария и Италия Сърбия е принудена да се откаже от излаз на Адриатическо море, а Гърция от аспирациите си към албанските земи и по-конкретно към Вльора. В замяна на това са им обещани компенсации: за Сърбия – безмитен транспорт и железница през северната част на Албания, а за Гърция – благоприятен изход в спора за о. Крит и Егейските острови.
На 15 декември ръководителят на османската делегация Решид паша предлага Одринският вилает и островите в близост до Дарданелите да останат в Османската империя, а на Албания и Македония да бъде предоставена автономия под суверенитета на султана. Съюзниците отхвърлят предложението. На 4 януари посланиците на Великите сили в Цариград подават колективна нота до османското правителство, в която го приканват да се откаже от всички земи западно от линията Мидия – Енос, а съдбата на Егейските острови да бъде решена от Великите сили. Правителството на Кямил паша е склонно да отстъпи, но на 10 януари в Цариград младотурците извършват преврат. Новото правителство, начело с Махмуд Шевкет паша заявява, че ще търси изход от неблагоприятното за Турция положение на бойното поле. Преговорите за мир са прекратени.
2. Подновяване на бойните действия. Превземането на Одринската крепост
Младотурците усилено подготвят своята армия за настъпателни бойни действия. Германия изпраща тежко артилерийско въоръжение. В края на януари турците извършват десант при Булаир и Шаркьой. След упорити боеве техните атакуващи части са разбити и отхвърлени от контраатакувалите ги български войски. Пропадат и опитите на турската армия да постигне успех при Чаталджа. Турският план за настъпление се проваля.
В ранната пролет на 1913 г. България печели нови битки. След осем часова атака, с помощта на две сръбски дивизии сутринта на 13 март 1913г. силната Одринска крепост е в ръцете на съюзниците. Комендандтът на крепостта Шукри паша се предава пред генерал Никола Иванов с думите: „Храбростта на българската армия е безподобна. На вашата армия никаква крепост не може да противостои.”
Влизането на българските войски в Одрин впечатлява Европа. Много военни стратези проучват тактиките и операциите на нашата армия, която успява да овладее една крепост, смятана до тогава за непревземаема. За първи път в световната военна история българското командване използва самолети за разузнавателни и бойни действия. За първи път жена участва в боен полет – това е българката Райна Касабова, която хвърля от самолета позиви с апел за спиране на кръвопролитията.
Плененият Шукри паша, Одрин 1913 г.
Претърпяла тежки поражения, Османската империя е принудена за втори път да иска мир.
3. Второ примирие. Изостряне на противоречията между съюзниците и намесата на Великите сили
Подновените преговори в Лондон отново се направляват от Великите сили. Потенциалната опастност нови държави да се появят в проливите ги кара да поставят условия при сключването на мира: Империята да се откаже от всичките си владения на запад от линията Мидия – Енос, да предаде о. Крит на Гърция, да предостави правото на Великите сили да решат съдбата на Егейските острови и да приеме европейска финансова компания да разреши въпроса за обезщетенията.
Османската империя приема условията, но съюзниците се бавят с отговора си. Противоречията между тях се изострят. Подтиквана от Германия и Австро – Унгария, Румъния предявява искане да получи Южна Добруджа като компенсация за разширяването на съюзниците на юг и за неутралитета й във войната. Под натиска на Русия България отстъпва Силистра и околната територия.
С това пречките за подписването на мира не се решават. Силно напрежение се създава заради Шкодренската крепост, която е обсадена от черногорците. Под натиска на Антантата и заплахата, че ще откаже всякаква подкрепа на Черна гора, крал Никола оттегля войските си от Шкодра.
В същото време Австро – Унгария и Германия настояват за създаване на независима албанска държава, което не се харесва на Сърбия и Гърция и те увеличават претенциите си в Македония. Това пък води до изостряне на противоречията с България и става предпоставка за разпадане на Балканския съюз.
Виждайки назряващия нов балкански конфликт, под натиска на Великите сили, британският външен министър Едуард Грей приканва страните да подпишат договора, въпреки че не са преодолели разногласията помежду си.
4. Лондонският мирен договор и краят на Първата Балканска война
Мирният договор между Османската империя и страните от Балканския съюз е сключен на 17 май 1913г. при следните условия:
Османската империя отстъпва на съюзниците всичките си владения на запад от линията Мидия (на Черно море) – Енос( на Егейско море), без Албания.
Уреждането на границите и устройството на албанската държава се поверява на Великите сили.
Османската империя се отказва от суверенитета си над остров Крит, който е присъединен към Гърция.
Решението за статута на Егейските острови и полуостров Атон, окупирани от Гърция през войната, е предоставено на Великите сили.
Назначена е международна комисия, която трябва да реши финансовите въпроси (уреждане на военните дългове и разпределянето на част от османския дълг между държавите, придобили бивши османски територии).
Лондонски мирен договор
Договорът в Лондон слага край на Балканската война, но не и на конфликта на Балканите. Османската империя отстъпва всички територии върху европейския континент на запад от линията Мидия – Енос, но победата струва скъпо на съюзниците. Общите загуби на българската армия надхвърлят 84 000 души, на сръбската – 22 000, на гръцката – 11 000, на черногорската – 8 000. Остава да се реши съдбата на освободените земи. За съжаление, това няма да стане на основата на приноса на отделните държави за постигнатата победа. Опасността от война между балканските съюзници активизира дипломацията на Великите сили. Германия и Австро-Унгария полагат усилия да задълбочат противоречията и да разрушат съюза. Антантата призовава за компромиси и се опитва да запази Балканския съюз с оглед на стратегическите си цели пред наближаващата световна война. Русия съветва всички страни, замесени в конфликта, да се въздържат от военни действия. Но амбициите на балканските държави за надмощие довежда до избухването на нова, още по-ожесточена война – войната между съюзниците. Въпреки своите етнически и исторически обоснавани искания за Македония и най-голям принос за победата над Османската империя, България ще трябва да плати за грешките на своите управници при дипломатическото оформяне на Балканския съюз.
Лондонски мирен договор
Българското политическо и военно ръководство не оценява своевременно надвисналата опасност. Под въздействието на големите победи, извоювани със силата на българското оръжие максималистично настроените сили в българското общество начело с цар Фердинанд издигат абсурдния лозунг “Всичко или нищо”. Емоциите, плод на лични амбиции, вземат връх над здравия политически разум и България се впуска с всички сили към своята Първа национална катастрофа.
Балканите след войната с Османската империя(1913г.)
[1] Из Доклада на международната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни, Карнегиева фондация за международен мир, 1913-1914г.
Използвана литература:
Манчев, Кр. Националният въпрос на Балканите, С.1995
Марков, Г. България в Балканския съюз срещу Османската империя, 1912-1913г. С. 1989 (от сайта „Книги за Македония“, http://www.promacedonia.org/ 10.11.2010г.)
Страшимиров, Д. История на балканските народи 1879-1918, С. 1975
Елдъров, Св. Балканската война. От „сега или никога“ до „всичко или нищо“, Военноисторически сборник, 2006, т.4, с. 3-11(от сайта на Военно издателство – http://www.vi-books.com/index.php,08.11.2010г)
Доклад на международната комисия за разследване и провеждане на Балканските войни 1914, „Другите Балкански войни“ – Фондация „Карнеги“ (Фондация „Свободна и демократична България“, София 1995), (от сайта „Книги за Македония“, http://www.promacedonia.org/ 10.11.2010г.)
Лекции по История на Балканите (проф. Явашчев, 2010г.)
„От Родопите към Странджа” не е име на туристически маршрут. Така се нарича изложбата на турския фотограф Недрет Бензет, състояла се през миналата, 2011 г., в град Къркларели (Лозенград), Турция. Но не само това. В заглавието „От Родопите към Странджа” се крие нещо много по-дълбоко и много лично – разказ за историята на един помашки род, поел тежкия път на изселничеството в далечните години след Балканските войни.
с. Лясково в Родопите снимка: Недрет Бензет
В България живеят много и различни етноси. От векове наред те населяват земите ни – някои са местно население, обособило се като етническа група у нас (или извън пределите на страната ни), вследствие на бурните исторически процеси на Балканите и под въздействието на различни фактори – икономически, политически, религиозни. Други са чужденци, дошли от далечни земи и намерили покой тук, в България. Дори и българският етнос, макар и на такава малка територия, има своите регионални етнографски различия и особености – шопи, торлаци, ваяци, рупци, балканджии, помаци и др. От векове насам нашата нация не е хомогенна. Арменци, власи, армъни, евреи, роми, турци, каракачани, татари трайно са се вписали в многоликия й състав и историческо развитие и съвместно с българския етнос формират една пъстра картина – неповторима по своята същност.
Познаваме ли се, обаче, един друг? И разбираме ли се? Често се говори, че България е синоним на етническа и религиозна толерантност, избавила ни от трагедиите, случили се в бивша Югославия например, но и в нашата история има моменти, с които едва ли бихме могли да се гордеем. Защото българинът сякаш е по-склонен да бъде толерантен към чуждите етнически малцинства, но остава нетърпим към най-близките си по корен – помаците.
Думата „помак” като название и самоназвание на българите мюсюлмани (българомохамедани, ахряни) започва да се използва публично през епохата на Българското възраждане. Трудно е да се определи кога точно по-големи или по-малки групи българи християни са приели религията на османските завоеватели. Техният брой е нараствал постепенно и са се обособили цели области, в които хората говорели български език, но изповядвали официалния сунитски вариант на исляма. Днес помаци живеят в България, Гърция, Македония (торбеши, аповци), Албания, Турция като населяват предимно планинските масиви на Балканския полуостров от Източните Родопи до Североалбанските планини. Изключение от това разпределение правят някои села у нас в Централна Стара планина, между Ловеч и Тетевен. През XX век, вследствие на миграции от различно естество, помаците се заселват и в други части на Балканския п-в.
С Недрет Бензет се запознах през 2010г. в социалната мрежа „Фейсбук” скоро след първото си пътуване из Турска Странджа. Пишеше ми с латински букви на български език, в който много скоро познах гласа на Родопите… Първоначално мислех, че пиша с жена, заради снимката на красиво младо момиче на профила. След седмица разбрах няколко важни неща: Недрет беше помак, роден и израснал в село Паспалово (дн. Армутверен, Турция), а момичето – Арзу – негова дъщеря. Знаеше български от баба си и майка си, на какъвто език винаги е разговарял с тях. Харесваше българската народна музика, най-много родопските песни, и мечтаеше да види Родопите. Всичко това провокира у мен голям интерес към неговия произход и история и аз започнах леко и деликатно в продължение на месеци да се опитвам да науча повече. Беше трудно, и не защото той не искаше да разказва, а по-скоро, защото аз се притеснявах да разпитвам…Успях да науча малко. Баба му Фатма беше от село Лясково в Родопите, а дядо му, Абдула, от Михалково. Преселили се в Странджа, в село Паспалово, през 1915 г. Не научих почти нищо повече, но започнах сама да търся информация за моето изследване, като от време на време му задавах въпроси, за да се уверя, че съм на прав път…
Първо се пренесох в Родопите, в село Михалкова, както го нарича Недрет, и откъдето според него започва историята на рода…
Село Михалково се намира в община Девин, област Смолян. Това е старо българско селище, като най-ранни писмени сведения за него се съхраняват в Истанбулския османски архив към Генерална дирекция на държавните архиви на Република Турция в документа „Тахрир дефтер 77” от 1516 г. Споменава се под името Михалкова и по това време всички жители са само българи християни. Сведения за селото има и в други турски документи.
По данни на проф. Л. Милетич към 1912г. населението на Михалково се състои само от помаци. Днес в Михалково живеят българи християни, изповядващи източно православие и малка част помаци, изповядващи исляма.
Село Михалково е последвало съдбата на повечето села в областта Рупчос. Окончателно е било помохамеданчено по време на т.н. Второ масово помохамеданчване, което е извършено в Родопите по време на султан Мехмед IV Ловец през XVII, когато исляма са приели и жителите на околните села – общо тридесет селища с около 27 000 жители. Ислямизацията на михалковци била извършена насилствено, поради което българите, приели исляма останали известни в турския език с термина калъчкачкън (избегнал сабята). Селото е един от главните центрове на „Tъмръшката република” (Помашка република), просъществувала от 1879 г. до 1886 г.
Част от спасилите се михалковци се преселили в Перущица и други околни селища. Следите от християнското минало на Михалково личат и днес в местната топонимия, още се знае къде са руините на старата селска черква, на чието място била издигната джамия, просъществувала до Балканската война.
Етнографът проф. Анастас Примовски също потвърждава, че до 1912г. селото е изцяло българомохамеданско. След Балканската война, подведени от антибългарската пропаганда в Османската империя, страхувайки се от някакво бъдещо възмездие, заради религията, участието в Тъмръшката република и събитията по време на Априлското въстание, жителите на Михалково масово се изселват в Турция. На тяхно място в селото се завръщат напусналите преди време българи християни…
с. Лясково в Родопите снимка: Недрет Бензет
През 1915 г. по пътя на изселничеството, заедно със своите съселяни, поемат и роднините на Недрет. Този път ги отвежда в село Паспалово, Малкотърновско, което било напълно обезлюдено по време на Илинденско – Преображенското въстание, когато неговите жители преминават тогавашната граница и се разпръскват в България. Михалковци се настаняват в празните къщи и заживяват там. Скоро след това на дядо Абдула му се налага да се върне още веднъж в Михалково, тайно, на кон, за да доведе останалия там най-малък брат на Фатма – овчарчето Хамит. Абдула и Фатма, заедно с останалите съселяни живеят в Паспалово една година, но не успяват да свикнат с новото място и носталгията по родната земя надделява… С помощта на граничните власти, които уреждат тяхната реемиграция, натоварени с цялата си покъщнина, под охраната на български граничен отряд, една нощ те преминават границата и по пастирски път, т.н. „Път на пасящите овце“, се завръщат в Михалково… Там, обаче, ги чака неприятна изненада и разочарование… В домовете си те заварват своите роднини и съседи християни.
Правителството се опитва да урегулира отношенията между тях като задължава християнското население да приеме помаците в къщите си. Съжителството е трудно и постепенно до 1928 г. всички михалковци – българомохамедани се изселват окончателно в Паспалово.
Недрет с майка си и баба си, с. Паспалово снимка: Недрет Бензет, личен архив
Паспалово (Паспалево, Паспала) е село в околия Малък Самоков, вилает Лозенград, Турция. Намира се в северните склонове на Странджа, в непосредствена близост до българо-турската граница, на левия бряг на река Резовска. През XIX в. Паспалово е село в Малкотърновската кааза на Османската империя с българско население. След потушаване на Преображенското въстание през 1903 г. всички къщи са ограбени и по-голяма част от населението бяга. След Междусъюзническата война през 1913 г. всички жители на селото окончателно се изселват в България. Днес в селото живеят около 200 души. Това са наследниците на българите мохамедани от Михалково, Лясково, Ксанти и Драма, които още съхраняват своя майчин, български език, пеят родопски песни и не крият своя произход.
с. Паспалово в Странджа снимка: Недрет Бензет
С Недрет се срещнахме през септември миналата година по време на Летния университет „Странджа планина и нейната роля в преноса на цивилизации Изток – Запад”. Поканихме го да бъде наш фотограф при престоя ни в Турция.
„Когато говореше за Михалкова и за Ляскова, баба винаги плачеше…” – това ми казва Недрет, докато пътуваме към Одрин и очите му се пълнят със сълзи.
Недрет Бензет е роден през 1968 г. в Паспалово. От 1996 г. насам живее в град Къркларели. С художествена фотография се занимава от 1986 г. като има зад гърба си шест самостоятелни изложби в Къркларели, една в Бургас, както и участие в общи проекти на фотографи от Турция и България. През миналата година Недрет за първи път посети Родопите и се запозна с роднините си в село Лясково. Плод на това посещение е и споменатата вече изложба „От Родопите към Странджа”, която по своеобразен начин разкрива не само неговите емоции от видяното и преживяното, но и приликата между тук и там – сравнение, което той търси и показва постоянно в творчеството си. Осъществявайки мечтата да види къде са земите на дедите му, през обектива на своята камера той запечатва хората, еднакви по своята същност, еднакви в начина на живот, езика и мечтите си…
С Недрет в етнографската къща-музей в село Пойрали (POYRALI), Турция снимка: личен архив
Етническият произход на помаците е често дискутирана тема. Теориите се различават и зависят от подхода и националността на изследователите. Гръцките и турските учени поддържат тезата, че тази група от населението има небългарски произход, докато от българска страна се изтъква, че става дума за насилствено ислямизирани българи. Българските изследователи също са на различно мнение. Според османистката Антонина Желязкова, например, насилствени помохамеданчвания е имало, но далеч не в такива размери, каквито някои източници съобщават. Тя дори подлага под съмнение някои домашни извори като Летописа на поп Методи Драгинов, Летописа от село Голямо Белово и Баткунския летописен разказ, които се отнасят за едни и същи събития, но които сперд нея имат обща първооснова и внушават предубедени тези за разпространението на исляма в Родопите.
Овчар от с. Паспалово, Странджа снимка: Недрет Бензет
Българският произход на помаците е факт, който се доказва с общността на езика и народната култура, както и чрез информация от турските документи. Още при първите си завоевания османската армия се опира на християнските васали на Балканите и признава на местните владетели правата им, зачислявайки ги като спахии. През целия период на османското господство династията набира войници (войнуци) от местното население и попълва своите отряди с християни, много от които с течение на времето приемат исляма. Охраната на пътищата и проходите също е поверена на дервенджиите – местно християнско население.
Сложните исторически и психологически фактори са действали продължително, за да се свърже понятието ахрянин с понятието българомохамеданин от Родопите. Връзката на думата ахряни (агаряни) с Ахрида, източната планинска част на Родопите между Марица и Егейско море се доказва и в широкото разпространение на топонимите Ахрян, Ахрянско, Ахрянлък. Ахряните са планинците, които приспособявайки се към реалното османско господство са останали в своите селища, не са се откъснали от корените си, от земята си. Те са там, където са се родили – в Ахрида. Населението на Ахрида е приело исляма като алтернатива за самосъхранението си.
Процесът на „приобщаването” на помаците към българската нация след Освобождението започва с масовото покръстване на мюсюлманското население в Родопите ( 1912 – 1913). Главна роля в този процес играе създадената културна организация „Дружба-Родина”. Голям натиск изпитва помашкото население през Балканските войни, подложено на покръстване и преименуване по административен път или чрез четите на ВМОРО. Това става предимно в районите на Неврокоп (дн. Гоце Делчев), както и в новозавладените земи около Ксанти и Драма като броят на засегнатите варира между 150 – 200 000 души. След злополучните опити за християнизиране през 1912 – 1913 г., мохамеданите, вместо да се приобщят, още повече се отчуждават и масово се изселват в Турция. Ориентирането на България към Централните сили – съюзници на Турция в Първата световна война, довежда до връщането на имената и религията на българите мохамедани. Тяхната „кръщавка” се отменя от правителството на В. Радославов, но не от хуманност, а поради предстоящите избори. Помашките изселвания през 1927, 1933 и 1935 г. обаче свидетелстват за това, че положението отново се е влошавало. Организацията „Дружба-Родина” разгръща мащабна дейност за приобщаване на родопските помаци, които в 1942 г. са насилствено преуименувани. Дейността на организацията в началото на 40-те години е насочена не само срещу имената и носиите им, но и срещу културната изостаналост и необразованост на помаците. Кампанията включва още ограничаване на турското влияние, като се отменят богослуженията на арабски език в джамиите. Смесените бракове между българомохамедани и турци се забраняват като се цели пълна сегрегация на помаците от турското малцинство.
Акцията за преименуване на помаците протича в два етапа. Първият продължава до 1964 г., но няма голям успех и след масови протести старите имена отново се връщат. Вторият етап е по-мащабен и протича от 1971 до 1974 г., когато над 220 000 помаци получават нови имена. Въпреки, че не са признати за малцинство в страната ни, тази политика спрямо помаците продължава чак до рухването на тоталитарния режим през 1989г. Днес те са част от пъстрия свят на Родопа планина, като й придават неповторим етнически колорит. За съжаления, обаче, и до днес в названието „помак” продължава да се влага и отрицателно съдържание.
Търсейки информация за историята на Михалково и връзката с рода на Недрет, открих любопитни факти. От неговия род е един българомохамеданин, малко известен на нашата общественост – Осман Нури Ефенди – Големият помак на българите – една изключителна личност, спасила от опожаряване през 1876г. Пещера и околните села, човекът който поставя началото на възродителното движение на българите в цялото Пещерско краище.
За съжаление това възродително движение се превръща в т.н. „възродителен процес”, по време на който насилственото посегателство над човешките права – да носиш своето име, свободно да изповядваш религията си и да почиташ обичаите си, води до масовото изселване на българомохамедани от страната ни.
Не само баба Фатма е плакала при спомените си за родния край… Плакало цялото село…
„…v selo koi tu jıveyal v leskovo az povnem ne kakvi hora v kafetu kato za govoryat kade se jıveyali kak se ostavili selo i kak mu padat sulzi travva da vijdash…”[1]
Започнах този разказ, знаейки предварително, че няма да бъде завършен, както вероятно няма да дъдат прекратени споровете около етническия произход и мястото, което заемат помаците в сложния пъзел от етноси в България и на Балканите.
Много мъдрост чух в думите на Недрет, мъдрост, до която може да достигне само човек, който е приел историческите превратности като съдба, знае откъде идва и къде отива.
„Какво означава „помак” според теб” – питам Недрет плахо… А той ми отговаря спокойно и с широка усмивка” „Е, българин мохамеданин, де!”
Прекарвам следващите минути в размисъл. Човек може да се самоопредели, само ако има свободата да го направи. Недрет Бензет израства в село Паспалово, в което и до днес се говори на български език. Изтраства с разказите на баба си за отминали времена и с любовта и мъката по родната земя, които тя и нейните съселяни носят в сърцата си до края на живота, но са успели да съхранят и предадат нататък „най-важното, най-светото и най-силната народностна отлика – езикът”[2]
Автобусът бавно спира в центъра на Лозенград и аз съзирам нещо, сякаш познато, в крехката фигура на младо момиче през прозореца. Арзу! Слизам и дори не чувам как Недрет ми обяснява, че това е дъщеря му. Не ни бяха нужни думи, нито език, на който да се разберем с нея. Прегърнах я и докато бършем през усмивки сълзите си, тя ми подава плик. Целувам я и после се разделяме. Престоят ни в Турция е към края си и групата отново се приготвя за отпътуване. Гледам нататък, където изчезна Арзу… А в плика? В плика имаше два чифта терлици – „михалковско – паспаловски” или може би „родопско – странджански” – шарени и меки, много красиви…
Подаръкът снимка: Милена Катошева
[1] Откъс от разказите на Недрет Бензет, моите своеобразни Интернет – интервюта. Извинявам се, че текстът е на латиница, но го прилагам в неговия автентичен вид.
[2] Цитатът е от книгата на Стою Шишков „Българомохамеданите”, 1936г.
Използвана литература:
Славейков, П. Етнография, Университетска библиотека, № 457, С, 2006.
Карахасан-Чънар, И. Етническите малцинства в България. С, 2005.
Страници от българската история. Очерк за ислямизираните българи и националновъзродителния процес. Съст. Георги Янков, Ред. Христо Христов, С, 1989. (http://www.promacedonia.org/hh_gja/index.html)
Стаменова, Ж. Етносоциални аспекти на бита в Източните Родопи през 70-80 години, Перник, 1995.
Това, което идва право от въображението или сънищата.
Снимам това, което не искам да рисувам –
обектите, които вече имат присъствие.”
Ман Рей (1890 – 1976)
Едно от най-важните открития на научно-техническата революция, завладяла света през XVIII – XIX в. е конструирането на фотографския апарат. Днес той е част от ежедневието ни и повечето от нас дори не се замислят за дългия път, който ще бъде изминат от откритието, че може да се „рисува със светлина” до появата на първата фотокартина. И не само това. Дълъг път ще измине и фотографията от чисто техническо средство за документиране на образи и събития до превръщането ѝ в изкуство.
Едва ли някой е предполагал, че ще можем днес да носим „тъмната стая”[1] в джоба си. Явлението камера обскура е познато още от времето на Аристотел. Той наблюдавал случаи на появата на образ през тесни отвори – сърповидният слънчев образ по време на слънчево затъмнение, проектиран в сянката на дърветата, през пролуките между листата им или през отворите между преплетените пръсти на ръцете. Използвайки наблюденията на Аристотел, Абу Али Алхазен доразвива идеята слънчевите затъмнения да се наблюдават в тъмна стаичка с отвор на тавана – това всъщност е първообразът на съвременния фотоапарат. Първото най-обширно описание с чертежи на явлението камера обскура е направено от Леонардо да Винчи, който сравнява камерата с принципа на действие на човешкото око. За получаване на траен фотографски образ обаче за пръв път камера обскура е използвана от френския художник и изобретател Луи Дагер. На 2 януари 1839 г. Дагер прави първата снимка на Луната, а няколко дни по-късно, на 7 януари, френският учен Франсоа Доминик Араго съобщава в Парижката академия на науките за откритието на Дагер. Това е рождената дата на фотографията, а самият термин е избран измежду други като най-благозвучен.
В края на XIX – нач. на XX в. фотографията се използва предимно за информационни и научни цели. Техниката е трудно достъпна, а процесът на фотографиране е бавен и труден, снимат се само важни събития или личности, а обикновените хора си правят фотографии най-много… по веднъж в живота.
И все пак – фотографията вече е факт, но тя все още не е изкуство. Условията за това ще се създадат чак в началото на XX в., когато стремежът за преосмисляне на идеите на предходните епохи формира нови творчески нагласи и ново разбиране за изкуството като творческа дейност. Настъпила е епохата на модернизма. Това „ново изкуство” се откъсва от принципите и ограниченията, наложени от реализма и натурализма при възпроизвеждане на обкръжаващата действителност и се ориентира към силно отличаващи го новаторски форма и съдържание, нов тип художествено въздействие и не на последно място – нови изразни средства.
Без да можем да поставим точни граници, но със сигурност в периода на модернизма, творците обръщат поглед към фотографията като интересна възможност за изразяване на своите нови идеи. Един от първите творци, поставили началото на художествената фотография е американският художник Емануел Рудницки, известен в света на изкуството под псевдонима Ман Рей.
Ман Рей е роден на 27 август 1890 г. във Филаделфия, в еврейско семейство, наскоро емигрирало от Руската империя в Америка. През 1897 г. семейството се установява да живее в Бруклин. Страхувайки се от антисемитски изстъпления, те се опитват да скрият еврейския си произход и променят фамилията си на Рей. Емануел, когото всички наричат галено Мани, харесва името Ман Рей, с което остава в историята на изкуството.
Ман Рей се увлича от малък по живописта, решава да стане художник и въпреки, че в най-ранните му творби се забелязва подражание на старите майстори, много скоро младият творец започва да търси нещо ново, да експериментира в сферата на абстракционизма, кубизма, футуризма. Той посещава „Little Galleries of the Photo-Secession“ (известна повече като “Галерия 291“, по името на номера на Пето авеню) на известния по това време фотограф Алфред Стиглиц. В галерията се излагат творби на най-добрите по това време художници – Матис, Реноар, Сезан, Мане, Пикасо, Роден. През 1915 г. младият художник прави първата си изложба, а новите му търсения го отвеждат в средата на дадаистите в Ню Йорк. Дадаизмът[2] е движение, което обхваща изобразителното изкуство, литературата, театъра и др. Развива се след след Първата световна война като реакция срещу буржоазно-националистичните и колониални интереси и като протест срещу културния и интелектуален конформизъм. Движението “Дада“ критикува логиката в творческия процес, игнорира общоприетите естетически норми, провокира и дори се подиграва с традиционните ценности в изкуството. И въпреки, че на моменти стига до крайности, смята се, че дадаизмът е предшественик на сюрреализма и други форми на модернизъм и че именно “Дада“ поставя началото на постмодернизма.
През 1920 г. Ман Рей, заедно с друг известен творец – французинът Марсел Дюшан издават първия брой на “New York Dada“, но по финансови причини издаването е прекратено, а Ман Рей заминава за Париж. Там той влиза в кръга на най-добрите представители на европейския авангард и получава признание като един от най-големите дадаисти, участва в изложби и поддържа близки отношения със Салвадор Дали, Пабло Пикасо, Андре Бретон, Макс Ернст и др. По това време Ман Рей прави и първите си опити във фотографията като започва да снима своите произведения. С присъщото си чувство за хумор, години по-късно той споделя: “Единствено снимайки картините си, аз открих, че в тях има нещо скрито.“ Всъщност към фотографията го поддиква нуждата от пари, тъй-като въпреки своята известност, продажбата на картини не върви и той започва да прави портрети. Снима свои приятели и техните семейства, скоро кръгът от клиенти се разширява и Ман Рей се превръща в един от най-търсените и високо платени фотографи в Париж.
В следващите няколко години Ман Рей се запознава с две жени, които ще изиграят важна роля не само в живота му, но и в творчеството му. Първата е Кики дьо Монпарнас, известна певица и модел, която става негова муза и любовница. През 1924 г. той създава едни от най-големите си фотографски шедьоври – серия от произведения със заглавие “Le Violin d’Ingres“.
Няколко години по-късно, през 1929 г., Рей се запознава с Лий Милър, млад фотограф, с която има не само сърдечна връзка, но и плодотворно сътрудничество. В началото тя само проявява и копира снимките, но после започва да асистира и даже да снима самостоятелно. Смята се, че някои фотографии от този период, подписани с името на Рей всъщност са дело на Лий Милър. През 1932 г., обаче, тя напуска Париж, а Ман Рей трудно преживява раздялата.
Още в самото начало на кариерата си на фотограф Ман Рей постоянно експериментира с нови начини на заснемане и нови средства за изразяване. Той споделя: “Аз не фотографирам натура, аз фотографирам своето въображение.“ и този принцип ръководи цялото му творчество. Ман Рей е сред онези творци, които не познават ограниченията на отделните изкуства. Въображението му е плодотворно, независимо от материала, който ще го въплати. Той е художник, фотограф, дизайнер, сценограф. Преминаването от една артистична сфера в друга при него става постепенно и непреднамерено.
Първоначално овладява до съвършенставо техническите тънкости на фотографията, а после открива изразните богатства на фотографското изображение. Снима голо тяло, портрет, реклама, монтаж…, създава изкуство с многопосочно влияние в територията на съвременната култура. За Ман Рей снимането само по себе си е непълно творчество. То се нуждае от продължение. Истинската му стихия е изграждане на изображението, боравенето с неговата плът. Портретите, които прави на близки и познати, на приятелите си сюреалисти – Бретон, Ернст, Цара, Дали не са просто изображения на известни лица, а недовършен визуален материал, обект на по-нататъшни манипулации. Ман Рей твори в тъмната лаборатория, под копирния апарат, по време на проявяване; ползва светлината в тъмното, за да получи контур и сянка; измисля специални светлинни източници. Активното търсене в една посока верижно буди желание за експерименти с други изразни средства, с други пластични решения. Соларизацията е негов любим метод: съчетава я с двойно експониране и постига ефект на ирреалност, обогатява и усложнява фотографската визия. Така Рей достига и до създаването на прочутите си рейографии[3], фотографии, създадени без използването на фотоапарат. На този метод фотографът попада случайно, забравяйки върху мократа светочувствителна хартия някакви предмети. Включвайки светлината, пред очите му започват да изплуват образи, не съвсем ясни, мистериозни и загадъчни. Такива фотограми правят също Ласло Мохоли-Наги и Кристиян Шад, но никой от тях не използва до такава пълнота тайнството на този метод, както го прави Ман Рей.
Освен с авангардните си фотографии Ман Рей се слави и като майстор на портрета, един от най-добрите модни фотографи, който сътрудничи със известните списания “Vogue“, “Vanity Fair“ и др.
Портретът на Дора Маар, създаден през 1936 г., синтезира разнородните идейни и пластични открития на Ман Рей. Неестествената среда, в която е потънало лицето, особеното положение на ръката и светлинните противоречия придават на творбата съноподобните асоциации, така характерни за изкуството на сюрреализма. От портретния жанр Ман Рей преминава към отделни детайли на тялото: снима ги осветени през мрежести структури, добавя отражения на предмети и така постига нелогични ситуации, неразгадаеми съчетания, които съжителстват хармонично само благодарение на чувството за мярка, присъщо за неговия гений.
За фотографията винаги е необходимо да съществува нещо реално и видимо – факт, който някои тълкуват като ограничение, обричащо на подражателска зависимост, но Ман Рей извършва революция във фотографията. Неговите творби, превърнали се днес в класика, отхвърлят всички резерви на скептиците по отношение художествения потенциал на фотографията.
През 1940 г. Ман Рей най-после се завръща в САЩ, въпреки, че дълго отлага заминаването си, надявайки се, че няма да има война. Освен дома си, картините си, фотографиите си, приятелите си и поредната си голяма любов – танцьорката Еди Фиделин – Ман Рей оставя в Париж и славата на един от най-добрите парижки художници авангардисти и фотографи.
В Америка Ман Рей се отказва от фотографията и започва да рисува картини, но не достига голяма популярност. През 1951 г. заедно със съпругата си се завръща отново в Париж, където остава до края на живота си. Занимава се със скулптура и живопис и почти не се докосва до фотоапарата. Отказва участие в общи изложби, смятайки, че това е под достойнството му. Признанието, което го изважда от това състояние на изолация идва през 1961 г., когато творецът получава златен медал на Венецианското фотобиенале. Следва изложба в Париж, а през 1966 г. ретроспективна изложба в Лос Анджелис. И до днес неговите произведения обикалят цял свят, а името му се нарежда сред 25-те най-влиятелни художници на XX в.
Ман Рей умира през 1976 г. в студиото си в Париж. За своите 86 години живот творецът оставя след себе си неоценимо богатство от образи. Изследователи публикуват всяка година нови открития и анализи на творчеството му. През 1996 г. се появява първият компакт-диск с цялостно проучване и систематично представяне на фотографската му дейност.
Ман Рей, разбира се, не е единственият фотограф, творил през епохата на модернизма. Неговите идеи, творчески търсения и смели експерименти вдъхновяват много фотографи като Анри Картие-Бресон, Жан Дюзед, Еджъртън Харолд, Уокър Еванс, Филип Халсман, Ел Лисицки и много други, които чрез своето творчество превръщат фотографията в “изкуство, по-богато на изненади от живописта“[4]. Ман Рей остава в историята на изкуството като Човекът лъч – едно невидимо емоционално присъствие, откривано и преоткривано отново и отново при всеки досег с неговия невероятен талант и многообразно творчество.
[1] „Камера обскура” (от лат. camera obscura, букв. превод „тъмна стая”) Явлението се наблюдава, когато в тъмно помещение или кутия, в едната стена на което е пробит малък отвор, на срещуположната, като на екран, се проектират обърнатите образи на обектите, намиращи се отвън, пред отвора.
[2] От „dada” от фр. – дума, с която малките деца наричат дървеното конче-играчка. Избрана е на случаен принцип през 1916г. в Цюрих на сбирка на творци, желаещи да формират новия артистичен кръг. Те промушили френско-немски речник с нож и той попада на гореспоменатата дума.
[3] Рейографиите представляват фотограми – изображения, получени чрез поставяне на обекти директно върху повърхността на фоточувствителен материал, който след това се излага на светлина. Полученият образ е негатив и прилича на изображение, изготвено с рентгенови лъчи.
Блогът на Милена Катошева 