Проф. Александър Фол:

„Духът е унизен тогава, когато не може да се съпостави с друг дух, а трябва да се съпостави със силата на мускулите.“

Александър Фол, “Самотният пешеходец”, с.11

снимка: http://old.duma.bg/2006/0306/070306/obshtestvo/ob-7.html

СПАСИТЕЛЯТ НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ

Малко българи днес знаят, че ако списъкът на германеца Оскар Шиндлер спасява около 1200 евреи от нацистките лагери на смъртта, то в списъка на родения през 1894 г. в Кюстендил българин Димитър Пешев спасените са десетки хиляди.

В началото на март 1943 г. заместник председателят на Народното събрание Димитър Пешев разбира от делегация на свои съграждани, че предстои депортирането на българските евреи към лагерите в Полша. За броени дни Пешев влага всичките си усилия за предотвратяване на това престъпление, става инициатор на остро протестно писмо до министър-председателя Богдан Филов и въпреки, че веднага е свален от поста си, успява да фокусира общественото внимание върху проблема. Петицията е подписана от още 42 депутати и в нея се отправя протест срещу изселването на евреите от българските власти. Решен твърдо да отстоява моралната си позиция и национално достойнство, 49 годишният тогава българин, показва на света, че дори и в трудните години на Холокоста човек може да направи своя избор. Спасяването на българските евреи е постижение на цялата нация, но  Димитър Пешев е този, който проправя пътя на този велик исторически подвиг.

Димитър Йосифов Пешев е роден на 13 юни 1894 г. в Кюстендил в заможно семейство. Родителите му успяват да възпитат шестте си деца в дух на хуманизъм и демократичност. Димитър учи в Солунския лицей и Кюстендилската гимназия. През 1915 г. постъпва в Юридическия факултет на Софийския университет, но година по-късно прекъсва обучението, за да участва в Първата световна война.

През 1919 г. завършва юридическото си образование в Софийския университет. Работи като юрист в Кюстендил. След преврата от 19 май от 1934 г. Димитър Пешев приема предложението на Кимон Георгиев и става председател на управителния съвет на банка „Български кредит“, а от 1935 г. е назначен за министър на  правосъдието в Правителството на Кьосеиванов. През краткия си шестмесечен мандат Пешев работи активно за безпристрастност на съдебната система, полага огромни усилия за модернизиране на законодателството по отношение на гражданския брак, заема се с построяването на сграда за Министерство на правосъдието. Краят на кариерата му като министър идва през 1936 г., когато отказва да подпише смъртната присъда на Дамян Велчев. Началото на Втората световна война заварва Димитър Пешев като депутат в 24-то Обикновено народно събрание. Мандатът му продължава и в следващия парламент, в който заради високия му престиж е избран за подпредседател. В началото на 1943 г., след засиления натиск от Германия за „окончателно решаване на еврейския въпрос“, България е задължена да депортира в лагерите на смъртта 48000 български евреи. Депортирането е спряно в резултат на прочутата Кюстендилска акция, оглавявана от Петър Михалев, Асен Суичмезов, Владимир Куртев и Иван Момчилов и последвалата решителна намеса на Димитър Пешев, продиктувана от убеждението му, че е длъжен на всяка цена да защити законността и националното достойнство на държавата. Заповедта за депортирането  е отменена, но това не дава спокойствие на Димитър Пешев и на 17 март 1943 г. , подкрепен от още 42 депутати, внася протестно писмо до министър-председателя. Следват бурни дебати, които не само отхвърлят подписката, но и отстраняват Пешев от поста му.

След преврата на 9 септември 1944 г. Димитър Пешев е осъден от Народния съд на 15 години строг тъмничен затвор. И въпреки, че излежава само една година от присъдата си, той е лишен от правото да упражнява адвокатската си професия, отнето му е жилището и е лишен от правото на пенсия. Такава му отпуска Израел през 1965 г.  Потънал в нищета и забвение, Димитър Пешев умира през 1973 г., останал без признание за смелата си и доблестна гражданска позиция .

Признателността за неговото дело идва първо от Италия, когато италианският журналист Габриеле Нисим издава биографичната книга „Човекът, който спря Хитлер: Историята на Димитър Пешев, спасил евреите на една нация“.

На 6 ноември 1998 г. в Българския парламент се провежда тържествено честване на Димитър Пешев. Реч произнася Габриеле Нисим. (Реч на Г. Нисим пред Парламента)

Освен с почетното гражданство на Израел, делото на Димитър Пешев е почетено с дърво на негово име в Гората на праведниците в Ерусалим . На 25 януари 2000 г. по инициатива на българската делегация в ПАСЕ, в сградата на Съвета на Европа в Страсбург , наред с бюстовете на основателите на Обединена Европа е поставен негов бронзов бюст – дар от българското Народно Събрание, изработен от известния български скулптор Иван Минеков, а Международната фондация „Раул Валенберг“ изсича медал с неговия лик.

През 2002 г. в сърцето на родния му град Кюстендил е изградена къща-музей, точно копие на родната му къща, дарение от Съюза на българските евреи в Израел.

„Паметта на Пешев има смисъл, само ако се разбере, че най-висшето достойнство на политика, което остава в сила и за новото хилядолетие, независимо от компютрите, независимо от Интернет, най-висшата стойност на политика, която остава в сила и за новото хилядолетие, е предотвратяването на геноцидите.“ ( Габриеле Нисим)

НИКОЛА РАКИТИН

Никола Ракитин със съпругата си Катя, 1911г.

„… Народът ни влиза в съприкосновение с интелигенцията само, когато му е потребен лекарски преглед, когато го дърпат да гласува, когато го теглят да плати данъци. Нашият народ не познава другата, чистата, безкористната интелигенция…“

Забравен, но много актуален и днес, това е Никола Ракитин. Под звучния псевдоним се крие името на Никола Василев Панчев, един от най-нежните български лирици.

Никола Ракитин е роден на 06 юни 1885 г. в село Лъжене, дн. Трудовец, Софийско. През 1908 г. Завършва българска филология в Софийския университет и работи като учител в Плевен в продължение на 25 години. Преживява  Първата световна война и има щастлив живот със съпругата си Катя и трите им дъщери. До 1933 г., когато е назначен за директор на Военно-историческия музей в Плевен, а година по-късно е несправедливо обвинен в кражба на вещи, злоупотреба с държавни пари и шпионаж. Следва уволнение, а опитите да си намери друга работа остават без резултат. Отчаян, останал без средства и неспособен да живее с опетнена чест заради повдигнатите несправедливи обвинения срещу него, Никола Ракитин прави два неуспешни опита за самоубийство. На 2 май 1934г. поетът скача от влака на път за София, в тунел,  край гара Реброво…

В прощалното писмо до съпругата си Ракитин пише:

„Моята наивност и доверчивост, за които ме кореше понякога, са използвани от мошеници, които не подбират средствата да ме погубят…“

 „Нека Бог ги съди, защото тук, на земята, е царството на лъжата, подлостта и измамата.“ – това пише поетът в предсмъртното писмо до майка си…., а към трите си дъщери се обръща с думите:

„Мили мои хубави деца Лили, Светла и Биса,

Бях тъй благ и добър към вас, такъв бях и към другите. Не съм допускал, че срещу мен зли хора ще се отнесат жестоко. Моят последен бащински съвет е да се пазите от зли хора. Слушайте майка си, която тъй много се грижи за вас. Аз ви оставям само едно богатство – моите песни, в които звучи душата ми. Четете тия песни и душата на вашия татко ще бъде винаги с вас.

Прегръщам ви и целувам!

Вашият татко Кольо.“

Ето как Никола Ракитин се сбогува и със своите читатели: 

                       „Коварство с подлост ме сразиха“

Коварство с подлост

ме сразиха,

не съм бил за земята тук.

Ще сглъхне в тая есен тиха

на лирата ми сетен звук.

В делнични грижи

бях безгрижен.

От малкото доволен бях.

У всекиго аз виждах ближен

Врага си даже не проклех.

Прости, земя, ти моя родна,

Прости, есенен шир златист.

О, господи, с душа свободна,

При тебе ида горд и чист.

МАРИН ДРИНОВ

 „Всеки народ почита своята старина и ревностно я изучава като едно от най-свещените си достояния.“

Марин Дринов е една от онези ярки фигури на Българското възраждане, които още приживе получават признание, той е един от примерите за синтез между духовно творчество, обществена дейност и будна гражданска позиция.

Живял в две исторически епохи, преди и след Освобождението, Марин Дринов се формира като историк, филолог, етнограф и фолклорист едновременно, като проявява интерес към широк кръг от проблеми, впуска се в изследване и изясняване на въпроси от политическата, културната и църковната история, а обществените му проявите са свързани със съдбата на българските училища, читалища, с борбата за църковна независимост, както и със създаването на първите български културни институции.

Да се обхване изцяло живота и делото на такава колоритна личност като Марин Дринов в рамките на този формат е невъзможно. Затова ще се спра на основните моменти от неговия жизнен и творчески път, които са допринесли за оформянето му като личност и учен, а също и такива, емблематични, благодарение на които името на Марин Дринов остава завинаги в историята на българското образование, наука и култура от втората половина на ХІХ век.

Марин Дринов е роден на 20 октомври 1838 година в Панагюрище. На 17 годишна възраст блестящо завършва четирикласното училище в града, в което през следващите три години работи като учител. След това, по идея на Найден Геров и със средства на панагюрци, заедно със своя съгражданин и приятел Нешо Бончев, продължава  образованието си в Русия. След като за три години завършва Духовната семинария в Киев, през 1861 година Марин Дринов постъпва в Историко-филологическия факултет на Московския университет. Той проявява силно изразен интерес към хуманитарните науки и особено към историята и филологията и работи усилено над проблемите, свързани с миналото, езика и бита на славяните. През 1865 г. завършва университета с отличен успех и титлата „кандидат на историко-филологическите науки”.

Получаването на висше образование за него не е било самоцел. Той  жадува да използва получената квалификация за своя народ, като вижда призванието си в пресъздаването на славната история на българския народ, за да съдейства по такъв начин в освободителната борба на съотечествениците си. Младият историк замисля серия от научни и популярни трудове, възкресяващи славните героични страници на миналото, за да пробуди и засили патриотичните чувства на народа и да го вдъхнови в борба за независимост. Прозирайки възможността за по нататъшно развитие в Европа, Марин Дринов отказва предложената му учителска длъжност в Болград, Бесарабия, където е имало българско училище и заминава за Виена, където постъпва на работа като частен учител в семейството на княз Голицин. От януари 1866 г. до септември 1870г. той живее в Западна, Централна и Югоизточна Европа – предимно в Прага, Варшава, Виена, Париж, Женева, Рим, Неапол.  В края на 1866 г. той написва статията “Страшни ли са за нашата народност фанариотите и йезуитите?”, с която иска да защити духовната самостоятелност на българския народ. Статията е отпечатана в Цариградския вестник “Време”. След две години Марин Дринов публикува в Букурещ публицистичното “Писмо към българската интелигенция” – страстен призив да бъде изучена историята на народа, неговият бит и култура.
Марин Дринов е сред инициаторите и за създаването на Българското книжовно дружество в Браила, което през 1911 г. се преименува в Българска академия на науките. В средата на ХІХ в. Браила се утвърждава като важно средище на българската емиграция и център на българското книгопечатане през Възраждането, поради което се смята, че именно тук трябва да се създаде организация, която да работи за развитието на българската наука и за издигане на научното мислене, чрез които собствената ни култура да се приобщава към европейската. Българското книжовно дружество е учредено на 29 септември 1869 г. с усилията на Васил Стоянов, Васил Друмев, Нешо Бончев и Марин Дринов, който, въпреки че не присъства на учредителното събрание, е избран за негов пръв председател.

През август 1869 г. година Mарин Дринов изпраща от Прага известното “Писмо към българските читалища”, в което като оценява високо дейността им, определяйки ги като просветните центрове на страната, ги приканва да издирват и съхраняват всичко, свързано с българската история от най-стари времена. Благодарение на това писмо на Марин Дринов в българските читалища се създават и първите музейни сбирки с ценни експонати от миналото на страната ни.

През 1869 г. Марин Дринов издава и първия си научен труд “Погед върху произхождането на българския народ и начало на българската история”, напечатана във Виена. В тази книга се поставя един от проблемите на българската история – за произхода на българите. Авторът говори с дълбока тъга за трагизма на българския народ през тъмната епоха на робството. Нещо по – страшно, душата на българина е обхваната от едно зловредно чувство на “самоунижение”, което да бъде изкоренено само чрез изучаване на историята на историята ни. Дринов е убеден искрено, че просветата представлява най-силния инструмент за напредъка на един народ. В предговора четем думите му: “А знайно е, че истинното просвещение само тогава може да бъде плодотворно за една народност, когато то хваща корен и се укрепва в народното самопознание, развитието, на което заради нашия народ не е възможно, догде историята ни остава в тъмно забвение”. В глава първа се говори за древните жители на Балканския полуостров (трако – илирийците), за римското владичество, за варварските опустошения през V век (вестготи, хуни, остготи). В глава втора се разказва за заселването на Балканския полуостров от славяните (VI– VII век). Глава трета разказва за идването на Аспаруховата дружина на Балканския полуостров и за основаването на Българското царство. В четвърта глава нашият възрожденец изтъква още няколко доказателства и тезата си – за произхода на българския народ. В глава пета Дринов прави кратък преглед на теории за прозхода на нашия народ. Въз основа на богатия изворов материал и прилагайки добросъвестно критичната методика в проучванията си, Марин Дринов ревностно защитава своята теория за славянския облик на българското племе, тък като разногласието за потеклото на българите, което същетвува по това време, е едно от оръжията в ръцете на враговете на българщината, които не само пречат на народа ни да осъществи своите идеи, но изобщо отричат неговото право да се счита за отделна нация. Тази първа негова книга има огромно значение за времето си. Преди всичко, благодарение на нея европейският свят се убеждава, че българите са славяни, че те са достоен член в семейството на културните народи и следователно, имат право да се борят за свобода и възход. Разбира се, днес не можем да отречем, че в написаното от Марин Дринов личат неговите славянофилски пристрастия, той принизява ролята на прабългарите в образуването на българската народност, както и съвсем изключва участието на траките в нея. Заслугата му, обаче, за поставяне на основите на съвременната българска историография са безпорни.

През месец юни на същата 1869 година във Виена се появява втория труд на Дринов, под надслов “Исторически преглед на българската църква от самото й начало и до днес”. В нея авторът излага историята на българската църква, разпространението на християнството на Балканския полуостров, покръстването на българите при цар Борис, учредяването на Търновската патриаршия, Охридската патриаршия до нейното разпадане, фанариотското бреме в България, Българското възраждане и църковния въпрос и др. Тази Дринова книга, пропита с горещи родолюбиви чувства, придобива широко разпространение както в училищата, тъй и сред българското духовенство. Нейното голямо влияние в българското общество е установен факт. В Русия тя е оценена заслужено – още на следващата 1870 година книгата е обнародвана в списание “Правословно Обозрение”. Появата на книгата в разгара на българо-гръцката църковна разпра изиграва незаменима роля в защитата на българската кауза.

Силно впечатление прави тогава върху съвременниците и статията на Дринов “Нови паметници за историята на българите и техните съседи”, която е печатана в първите две книжки на “Периодическото списание на Българското книжовно дружество”, 1870г. във форма на четири писма – от Неапол, Пиза и Рим. В тази статия, плод на неговите неуморни издирвания в музеи и библиотеки, Дринов съобщава много нови и ценни известия по историята на България, Византия, Сърбия и Хърватско, предимно от XIII до XVI век и дава пълно описание на познатия български ръкопис във Ватиканската библиотека от времето на цар Иван Александър.

През септември 1870 г. Дринов се връща в Москва, носейки със себе си богат материал, който му дава възможност да направи нова крачка при повишаване на квалификацията си. През 1872 г. той блестящо защитава в Московския университет магистърска дисертация на тема: “Заселение Балканского полуострова славянами”, което е едно от най-сериозните проучвания върху ранната славянска история и веднага е избран за доцент по славянознание в Харковския университет.

“Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му”, обнародвана в “Периодическо списание”, книжка 4, 1871г., е друга ценна статия на Дринов – ценно описание на историята на Българското възраждане. В нея Марин Дринов обрисува бурната съдба на Паисий, неговата личност, страданията и идеала му, разглежда подробно Паисиевата история, осветлява неговата роля за Бъзраждането, изтъква го като пръв водач на нашето национално пробуждане.

Статията му “Три грамоти, дадени от императора Василий ІІ на българския охридски архиепископ Йоан около 1020г.”, напечатана в “Периодическото списание” 1873г., предлага българския превод на споменатите грамоти, придружени с коментар за историческа важност на тези документи.

През 1876 година Марин Дринов обнародва своята докторска дисертация  на тема “Южные славяне и Византия в Х веке”. В този труд авторът хвърля ярка светлина върху събития, факти и личности от нашето минало: царуването на Симеон и Петър, богомилската ерес и т.н. Плод на неизчерпаемата творческа енергия на Дринов са още редица статии и рецензии, които разясняват различни въпроси от политическа и културна история на българския народ.

По време на Руско-турската освободителна война, когато руската армия се оказва в България, той напуска професорската катедра за две години и се връща в родината си, заемайки такива отговорни постове като съветник на гражданската канцелария, вицегубернатор на София (1877–1878) и управляващ Отдела за народно просвещение и духовни дела  (1878–1879), които му дават възможност да вземе пряко участие в организацията на българското просветно дело, наука и култура. Участва активно и в изработването на проектите за Търновската конституция, негово е и предложението София да стане столица на България.

След сключване на Санстефанския мирен договор за управление на страната е бил създаден специален съвет при Руския върховен комисар в България – княз А.А.Дондуков-Корсаков, което е нова крачка към създаването на временно българско правителство. Съветът се е състоял от 6 отдела, изпълняващи функциите на министерства, които първоначално са били ръководени от руски офицери и чиновници. Само отделът за народната просвета е бил възглавен от българин – Марин Дринов. Като пръв министър на Народната просвета Марин Дринов създава стройна, демократична и модерна образователна система и стратегия за културната политика. Голяма е заслугата на Марин Дринов за развитие на библиотечното дело в България. Заедно с губернатора на София Алабин поставят основите на Народната библиотека. Основният книжен фонд е подарен от руските административни служби, както и от хора от всички краища на Русия. Със съдействието на Марин Дринов, в Народната библиотека постъпва и личната библиотека на починалия в Русия български историк Спиридон Палаузов. По настояване на Дринов, Народната библиотека се издържа от централните органи за управление. За голямата грижа на Марин  Дринов за развитието на библиотеката говори и фактът, че още приживе той завещава голямата си лична библиотека, състояща се от 2969 книги и периодични издания, на българския народ.

 Изключителни са заслугите на Марин Дринов и в областта на образованието. Той подготвя “Привременен устав за народните училища” през август 1878 г., в който намират израз  вижданията му за тяхната структура, за целите на отделните образователни степени, за съдържанието на учебните планове и програми, за тяхното управление, кадри и издръжка. Като пръв министър на просветата в България той създава мащабна образователна програма, насочена към решаването на стратегически задачи в учебното дело, като използва и познанията си за европейския опит в тази област. Социално-обоснованата му програма за развитието на българското учебно дело, целяща просветното и духовно издигане на народа се осъществява в продължение на три десетилетия, а неговите следовници К. Иречек, Г. Живков, К. Величков и проф. Ив. Д. Шишманов я доразвиват, изграждайки модерна образователна система, съобразена с националната специфика на страната.

Големи са заслугите на Марин Дринов при разработването на Конституцията на възродилата се държавност. По повод нейната монархическа структура Дринов се изказва за ограничаване правомощията на монарха. Той смята, че законодателната власт трябва да се раздели между княза, Народно събрание и Народния съвет, който се е предполагало да функционира като постоянно действащ Президиум на Народното събрание. Този орган трябвало да се избира от депутати на Народното събрание и да притежава големи пълномощия, които биха му позволили при необходимост да се противопоставя и на княза. На 10 февруари 1879 г. във Велико Търново, при Заседание на Първото Учредително Народно събрание, Марин Дринов изнася доклад за дейността на временното руско управление, участва в заседанията по изработването на основите на Конституцията и гласува за утвърждаването й. През пролетта на 1879 г. дейността на Временното управление приключва. През август Дринов се връща в Харков, но за кратко време. През 1881 г. харковският професор отново пристига в родината си и съставя проект за Устава на Държавния съвет.

На 28 февруари 1906 година Марин Дринов умира в Харков. Погребан е там, но през 1909 година тленните останки на професора и библиотеката му са пренесени в София от Пенчо Славейков и проф. Васил Златарски.

Марин Дринов, със своите ценни научни трудове и умело и ползотворно ръководство застава начело на нов подход в изучаването и разработката на проблемите в родната ни история, съгласно с изискванията на съвременната историческа наука. Той заслужено е окичен със славата на родоначалник на съвременната историография не само за  нас, българите, но и за целия славянски свят. Научният му принос е оценен високо още приживе, той е избран за член на Петербургската академия на науките, на Полската академия на науките в Краков, на Чешката академия на науките и изкуствата в Прага и на Югославската академия на науките и изкуствата в Загреб – доказателство, че Марин Дринов е първият българин с общоевропейски признат авторитет, заради  огромния си принос за развитие на българската, балканска и европейска наука и култура.

Милена Катошева

Използвана литература:

1. Дринов, М. Избрани съчинения, т.1, ред. Иван Дуйчев. С., 1971.
2. Материали от българо-съветската научна конференция, ред. Мария Велева. С., 1989.
3. Раднев, Н. М.Дринов и К.Иречек и просветното дело в Княжество България. С., 1984.

Снимка:

Научен архив на БАН: http://www.math.bas.bg/digi/drinov/gallery.html

ТОДОР БУРМОВ: „Никога не се занимавайте с политика“

След падането под Османска власт в края на XIV в., България била лишена от държавна и църковна самостоятелност, от истински културно – просветни и религиозни институции, от своя интелигенция, аристокрация и духовенство. Чуждото господство прекъсва естественото историческо развитие на българската култура, откъсва за векове страната ни от европейското развитие и започващата в Европа епоха на Ренесанса.

Едва през XVIII в. сред българското общество се появяват нови сили, носещи идеите на буржоазната епоха, които постепенно се организират на политическа и културна основа и започват да изграждат един нов свят. Началото на Българското възраждане поражда нови политически идеи и настроения, резултат от появата и укрепването  на буржоазната класа и от ускореното развитие на търговските и духовни връзки с Европа. Тези идеи намират израз в постепенно съживяващото се народностно  национално чувство и пораждат желанието за свобода и независимост. Начело на борбата за извоюване на културно-духовната и политическата независимост стои цяла плеяда от родолюбци – възрожденски учители, революционери, книжовници. Сред тях е и името на Тодор Бурмов – изявен наш учител, обществен и политически деец, редактор на множество вестници и списания, книжовник с богата публицистична дейност. Името му се свързва най-често с първото следосвобожденско правителство, но малцина знаят, че той е един от най-дейните участници в Църковното национално движение за самостоятелна българска църква.

Тодор Стоянов Бурмов е роден на 2 януари 1834 г. в село Нова махала, днес квартал на Габрово, в семейството на Неда и Стоян Лазарови. Първоначално учи в килийното училище в Габрово, а през учебната 1845-1846 г. постъпва в Габровското взаимно училище, където негови учители са Хр. Костович и Илия Грудов. Още в ранните си детски години Тодор Бурмов показва много добри способности и това му дава възможността да замине да учи в Русия. През 1857 г. завършва Киевската духовна академия със степен магистър и се завръща в Габрово, където работи като учител. Високообразованият младеж повежда истинска борба със старите учители и чорбаджии за коренна реформа в образователния процес, за въвеждане на нови предмети и методи на преподаване. Благодарение на него, след две години Габровското училище се превръща в едно от най-модерните класни училища в страната. Едновременно с това Тодор Бурмов започва своята публицистична дейност, публикувайки материали в ”Цариградски вестник” и списание ”Български книжици”. През 1860 г. става редактор на ”Български книжици” и на страниците на списанието той поставя въпроса за църковната независимост. През април същата година Тодор Бурмов участва в подготовката на Великденската акция и отпечатва специална брошура, озаглавена ”Българите и високото гръцко духовенство”, в която аргументира необходимостта от самостоятелна българска църква.

През следващите няколко години Тодор Бурмов поема издаването на вестник ”Съветник” – първият български партиен орган, изразяващ интересите на умереното течение в борбата за църковна независимост. Привърженици на това течение са още Найден Геров, както и ръководителите на Одеското българско настоятелство и на Добродетелната дружина. Те застъпват тезата, че българският въпрос трябва да се реши чрез преговори и отстъпки, като се избягва разрив с Патриаршията. През 1865 г. вестникът е спрян, но Бурмов продължава да отстоява своите позиции на страниците на вестник ”Время”. Макар и да не е революционер, Тодор Бурмов подкрепя идеята за освобождение чрез радикални мерки, но поставя акцента не върху самостоятелно освободително движение, а върху ролята на Русия.

През 1867 г. постъпва на работа в руската легация в Цариград като преводач и съветник по българските въпроси. Едновременно с това продължава журналистическата си дейност, като кореспондент на вестниците ”Московские ведомости” и ”Европa”, където публикува много материали, разкриващи положението на българския народ и неговите стремежи. Не прекъсва и работата си за Църковното национално движение – пише брошури, посредничи между Руското посолство и българските дейци, служи като съветник на екзарх Антим I по важни политически въпроси. През 1875 г. е назначен за управител на Николаевската болница към Руското посолство в Цариград.

По време на Руско-турската освободителна война е ковчежник на Канцеларията за граждански дела към щаба на Руската армия. През 1878 г. е назначен за вице-губернатор на Пловдив, а на следващата година за губернатор на София. Това предопределя и блестящата му политическа кариера. Княз Батенберг го избира за пръв министър-председател на страната, като едновременно с това е и министър на вътрешните работи и управляващ Министерството на народното просвещение. До 1884 г. е един от водачите на Консервативната партия, два пъти е избиран за министър на финансите. След това се присъединява към Прогресивно – либералната партия на Драган Цанков. Избиран е за народен представител (1880 г.), за член на Висшия касационен съд (1881 г.) и на Държавния съвет (1881-1883 г.).

През цялото време Тодор Бурмов продължава да се занимава с публицистична дейност. Участва в редакциите на вестниците ”Витоша” и ”Балкан”, сътрудничи на ”Светлина” и ”Братство”.

По време на управлението на Стефан Стамболов е задържан и репресиран, което не повлиява на русофилската му ориентация.

През 1886 г. Тодор Бурмов се оттегля от активна политическа дейност и се отдава на книжовните си занимания. През 1901 г. издава книгата ”Българо-гръцката църковна разпря”, в която освен своите спомени систематизира и много български и гръцки извори.

Тодор Бурмов умира на 25 октомври 1906 година във влака, на път от София за Цариград на 72 годишна възраст.

Освен огромния принос за възраждането на българската нация и развитие на родната публицистика, Тодор Бурмов оставя в наследство и достойни продължители на своя род. Той се жени още през 1861 г. за Мария Золотович, която му ражда четири дъщери.  Една от тях, Рада се омъжва за професора по международно право д-р Стоян Данев. Днес в София живее правнук на Тодор Бурмов – проф. Стоян Данев, доскоро завеждащ Клинична лаборатория в Медицинска академия. Той ревниво пази богатата и интересна история на своята фамилия, в която сложно се преплитат немски, руски и английски корени. Сега наследниците на Тодор Бурмов, освен в България, живеят в много други краища на света – Великобритания, Швейцария, Швеция. Характерна черта на всички потомци е, че не са прекъсвали връзка с родината и прекрасно говорят български език.

“Никога не се занимавайте с политика.” – завещава първият български министър-председател на своите деца и внуци.

       Използвана литература:

1. Генчев, Н. Българско възраждане, С.1978
2. Куманов, М., Исова, К. България – историческа енциклопедия, 2008
3. Тодев, И. Кой кой е сред българитеXV-XIXв. 501 имена от епохата на османското владичество, С.2000

Интернет сайтове:

http://www.temanews.com/ – Тодор Бурмов и Стоян Данев – двама премиери под една стряха (автор Искра Ценкова)