НИКОЛА РАКИТИН

Никола Ракитин със съпругата си Катя, 1911г.

„… Народът ни влиза в съприкосновение с интелигенцията само, когато му е потребен лекарски преглед, когато го дърпат да гласува, когато го теглят да плати данъци. Нашият народ не познава другата, чистата, безкористната интелигенция…“

Забравен, но много актуален и днес, това е Никола Ракитин. Под звучния псевдоним се крие името на Никола Василев Панчев, един от най-нежните български лирици.

Никола Ракитин е роден на 06 юни 1885 г. в село Лъжене, дн. Трудовец, Софийско. През 1908 г. Завършва българска филология в Софийския университет и работи като учител в Плевен в продължение на 25 години. Преживява  Първата световна война и има щастлив живот със съпругата си Катя и трите им дъщери. До 1933 г., когато е назначен за директор на Военно-историческия музей в Плевен, а година по-късно е несправедливо обвинен в кражба на вещи, злоупотреба с държавни пари и шпионаж. Следва уволнение, а опитите да си намери друга работа остават без резултат. Отчаян, останал без средства и неспособен да живее с опетнена чест заради повдигнатите несправедливи обвинения срещу него, Никола Ракитин прави два неуспешни опита за самоубийство. На 2 май 1934г. поетът скача от влака на път за София, в тунел,  край гара Реброво…

В прощалното писмо до съпругата си Ракитин пише:

„Моята наивност и доверчивост, за които ме кореше понякога, са използвани от мошеници, които не подбират средствата да ме погубят…“

 „Нека Бог ги съди, защото тук, на земята, е царството на лъжата, подлостта и измамата.“ – това пише поетът в предсмъртното писмо до майка си…., а към трите си дъщери се обръща с думите:

„Мили мои хубави деца Лили, Светла и Биса,

Бях тъй благ и добър към вас, такъв бях и към другите. Не съм допускал, че срещу мен зли хора ще се отнесат жестоко. Моят последен бащински съвет е да се пазите от зли хора. Слушайте майка си, която тъй много се грижи за вас. Аз ви оставям само едно богатство – моите песни, в които звучи душата ми. Четете тия песни и душата на вашия татко ще бъде винаги с вас.

Прегръщам ви и целувам!

Вашият татко Кольо.“

Ето как Никола Ракитин се сбогува и със своите читатели: 

                       „Коварство с подлост ме сразиха“

Коварство с подлост

ме сразиха,

не съм бил за земята тук.

Ще сглъхне в тая есен тиха

на лирата ми сетен звук.

В делнични грижи

бях безгрижен.

От малкото доволен бях.

У всекиго аз виждах ближен

Врага си даже не проклех.

Прости, земя, ти моя родна,

Прости, есенен шир златист.

О, господи, с душа свободна,

При тебе ида горд и чист.

Николай Лилиев за: ПАНЧО ВЛАДИГЕРОВ

„Панчо Владигеров е един от най-изтъкнатите, най-живите, най-темпераментните, най-личните представители на българската музикална култура. Неговото име на композитор и изпълнител отдавна е преминало пределите на нашата страна. Няма симфоничен оркестър, няма прославен диригент през последните тридесет години, който да не се е почувствал изкусен да включи в своя репертоар композиции на Панчо Владигеров.

Винаги вдъхновен, винаги сигурен в онова, което пише, здраво стъпил на  земята, която обича и най-възторжено възпява, Владигеров превръща в музика всичко, което допре. Роден музикант, още от най-ранни детски дни обречен на музиката, той непрекъснато създава своите нови, изненадващи творби-своите чудни „вариации на багри и теми“, които са едно от най-хубавите достояния на нашето музикално творчество. Няма музикален род, който да не е застъпен от Панчо Владигеров, чиято примерна работоспособност, сдружена със значителната дарба, срещаме само у най-големите.

Наша национална гордост и слава, неговите неувяхващи творби винаги ще носят очарованието и свежестта на едно голямо и пламенно въображение…“

                                                                                                                       Николай Лилиев

/из изказване на поета по повод честването на 50-годишния юбилей на композитора, София 1949г./

(http://vladigerov.org)

Проф. Александър Фол: ЗА ЗНАНИЕТО И ПОЗНАНИЕТО

„Това, което липсва, е познанието. Човек може да знае и сигурно знае много – зависи от неговата подготовка, от учителите му, от средата му, от парите му и от още какво ли не. Но между знание и познание има разлика. Познанието е проникновение в една действителност, която е привидно чужда на изследователя и за изследователя, но в която той фактически живее, тъй като бидейки човек, носи в своя континиуум, който е духовен континиуум, в своята приемственост, която е духовна приемственост – всичко онова, което пред него се е случило. „

(Александър Фол, „Самотният пешеходец“, с.92)