Далеч сред планинските върхове, високо в Андите на Перу, се крият останките на древен град. Оцелял след близо 600 години проливни дъждове и свлачища, скрит от света, през 1911 г. американският историк Хайръм Бингъм го открива отново. Това е изгубеният град на инките – Мачу Пикчу [1]. Разположен на изключително стръмен рид, на 2450 м. надморска височина и на 450 м. над река Урубамба [2], в този град има всичко – къщи, ниви, водни канали и смайващи гледки. Мачу Пикчу не е обикновен град – по терасите му стоят загадъчни постройки, величествени храмове, свързани с култа към Слънцето и внушителен каменен дворец, сякаш построен от великани…
Находките не дават еднозначен отговор на въпроса защо градът е издигнат на толкова недостъпно място. Отговорът вероятно се крие в зараждането на една нова империя, най-могъщата в Южна Америка, създадена от инката Пачакути [3]. През 1438г. той превръща инките от незначително племе от долината Куско в най-голямата военна сила и покорява съседните индиански племена. Империята му се простира от днешна Колумбия на север до Чили и Аржентина на юг и в границите ѝ влизат над 10 милиона поданици. Императорът имал огромна власт. Той притежавал цялата земя. Една трета от реколтата, получавана от селяните, се полагала на жреците и една трета на Инка. От дяла си той заплащал на своите чиновници, войници и занаятчии. В империята били построени 23 000 км. пътища, виещи се от морския бряг до върховете на Андите, част от които се използват и до днес. Над планинските пропасти висели мостове, чиито въжета от плътно усукани растителни влакна били дебели колкото човешко тяло. Големите реки били прекосявани с хитроумно конструирани плаващи дървени мостове. По тях преминавали вестоносците на императора, и търговците. Императорът Пачакути поръчва солидни строежи, от които армията му да контролира необятните територии, а за демонстрация на своята власт той замисля построяването на нов град, високо в облаците. Изборът на място е свързан пряко с духовните вярвания на инките. Те почитали Земята и Небето и ги смятали за богове. Императорът споделял тази почит, а поданиците му го смятали за полубог, за син на Слънцето.
Учените смятат, че уникалното съчетание от естествени черти на Мачу Пикчу го превръщат в религиозен феномен. Мястото е духовна ос между небето, планината и реката. В четирите посоки от града се намират Свещени планини, а над една от тях грее съзвездието Южен кръст, чието положение през есента поставя началото на жътвата. Природните забележителности на мястото са пропити с духовен смисъл и го превръщат в идеалното място за свещенодействия и общение с боговете. Пачакути избира мястото на своята духовна обител, а простосмъртните му строители трябва да осъществят виденията на своя император.
Културата на инките не познава колелото, товарните животни и машините, но инките проявяват невероятна за времето си находчивост и солидни знания за природата и нейните закони и благодарение на тях и на упорит труд, използвайки единствено каменни чукове, въжета и стълби като инструмент успяват да построят този невероятен град. Терасите по склоновете осигуряват необходимата обработваема земя, а революционна за времето си дренажна система предпазва склоновете от ерозия. Преместването на огромните гранитни каменни блокове било изключително трудно, а споените без никакъв хоросан каменни блокове са така прецизно оформени, че прилягат плътно един към друг, въпреки че никъде в сградите няма прави ръбове. Майсторството на изработката озадачава архитектите и до днес. При строенето на сградите инките следват естествените контури на планинския склон и особеностите на пейзажа и постройките им по-скоро ги допълват, отколкото да контрастират. В града има храмове за ритуали, жилищни постройки, бани – общо над 140 различни каменни конструкции, фонтани, от които блика чиста планинска вода – свещена за инките и величествен площад за събирания и игри. Днес са останали само каменните стени, но тогава сградите са били покрити със сламени покриви, прикрепени здраво, посредством система от каменни издатъци и халки – поредното доказателство за изключителната изобретателност и находчивост на инките. А за високата им култура говори красивата архитектура на сградите с типичните трапецовидни прозорци.
На върха на хълма се намира сграда, която се отличава от останалите. Тя е с уникална форма, стените ѝ следват извивките на скалния масив и очертават полукръг. В средата ѝ се намира каменна платформа, която е изсечена така, че отразява светлината по странни начини, като в деня на зимното слънцестоене, снопът светлина влизащ през прозореца от изток се разделя абсолютно точно от процепите, издълбани в скалата. Според учените това е доказателство, че храмът е служел за слънчева обсерватория. Под храма, изсечено в скалата, се намира малко светилище, посветено на Земята-майка Пачамама, дарителка на плодородието, от която според представите на инките са произлезли хората. Към нея били отправяни молбите за добра реколта, а край полетата били поставяни нейни статуйки, които на ритуал преди жътва инките посипвали с царевично брашно, а в дар ѝ принасяли свещената си напитка чича. Учените смятат, че това светилище под Храма на Слънцето е използвано като царски мавзолей, в който поставяли мумиите. За разлика от египетските фараони, владетелите на инките не се готвели за възкресение в отвъдното. Инките смятали, че мъртвите приемат друга жизнена форма и продължавали да ръководят всекидневния живот. Според тях човекът има две души, като след смъртта му едната се отделяла от тялото и поемала към небесата, а другата оставала в тялото, поради което то имало потребности като на живия човек. Живите се грижели за мумиите и ги хранели, те участвали като почетни гости на важни церемонии и ритуали, както и на жертвоприношения, когато висшите жреци тържествено принасяли дарове от ценни метали, а при важни случаи и живота на малки деца. На култа към предците е посветен празникът Ая Маркай Киля през ноември. Тогава мъртвите биват извадени от гробниците си, обличани в празнични дрехи и украсявани с пера. Според инките така те участвали в празника, приемали дарствените храни и напитки и заедно с живите били съпричастни към ритуалите.
Върховен бог на инките е богът Инти, който съществува в три ипостаси: Апу Инти [4], Чури Инти [5] и Уаке Инти [6]. С бог Инти е свързан и генеалогичният мит на инките, според който той и неговата съпруга богинята на Луната Киля изпратили на хората своите син и дъщеря – Манко Капак и Мама Окльо, за да помогнат на бедстващите и невежи хора. Те трябвало да се заселят там, където земята погълне златния жезъл, който Инти дал на сина си. Така била избрана долината Куско, където бил основан и град Куско. В езерото Титикака, откъдето произлизат според този мит инките, има остров на Слънцето с култови места. От храмовете са останали руини с лабиринти, а намиращата се там Свещена скала е поклонническо място на инките. На остров в езерото Титикака се намира и най-големият от известните до сега храмове на богинята на Луната Киля, едновременно сестра и съпруга на Слънцето, покровителка на омъжените жени и родилките. В ритуалите, посветени на нея участват само жени.
Друго важно божество на инките, почитано като демиург, създател на Вселената и на хората е Виракоча. Според митологичните представи Виракоча се е появил на Земята в пяната на езерото Титикака. Създал е видимото слънце, луна и звездите. Вселената създал от три елемента: вода, земя и огън, създал и първообраза на хората, изсечен от камък. Множеството хора Виракоча призовал от недрата на земята и водите и заселил с тях света. Те били оформени от водата, земята и огъня, а демиургът им е вдъхнал жизнено дихание и сила. Той установил космическия цикъл, отделил деня от нощта. След всичко това Виракоча изчезнал на северозапад, ходейки по вълните на океана. С него се свързват водите, водната пяна, повърхността на океана, дъждът. Той олицетворява и небесния огън и светлината на Слънцето. Към Виракоча хората отправят молитвите си за покровителство и за вечен живот. Култът към Виракоча достига своя апогей именно по време на управлението на деветия Инка, Пачакутек Инка Юпанки – Пачакута и постепенно засенчва култа към бог Инти.
Пачакамак – Държателят на Вселената има многобразни митологични въплъщения, почита се главно като този, на когото се дължи плодородието на земята. Почита се като син на бога на Слънцето, приема се за съпруг на богинята Пачамама. Смята се за покровител на долините и на подземния свят, способен да причинява земетресения, а също е и пазител на огъня. Според един от митовете се сражавал с един от синовете на бога на Слънцето – Вичама, роден от първата жена, която Пачакамак убил. Разгневеният Вичама превърнал в камъни, създадените от Пачакамак хора и измолил от Слънцето златно, сребърно и бронзово яйце, от които произлязло ново поколение хора.
Високо над Мачу Пикчу, на самия връх, се намира един от най значимите му елементи – скално-изсечен къс с абстрактна форма. Учените не могат да определят със сигурност предназначението на скулптурата, но идеалното ѝ положение спрямо околния релеф предполага някаква специална роля и функции. Два пъти в годината, по време на равноденствието, Слънцето застава точно над скулптурата и не хвърля никаква сянка. По форма колоната, която се издига най-отгоре на скалната фигура, забележително прилича на два от околните върха. Това насочва учените към едно от най-дълбоките вярвания на инките – те вероятно символично „привързали” Слънцето към стълба, за да му попречат да се отдалечи твърде много по време на слънцестоенето. Това е Интихуатана – стълбът, на който е вързано Слънцето.
Религиозният празничен цикъл на инките се определя по слънчев и лунен календар, разработен с голяма точност. Върху планинските хребети край град Куско са били поставени (в източния и западния край) каменни стълбове. С точност по тях е можело да се отчита от мястото на главния храм времето както на изгрева и залеза на слънцето, така и на равноденствието и слънцестоенето. Годината е разделена на дванадесет месеца по тридесет дни, към които се добавят пет (във високосни години шест) дни, отредени за религиозни празници. Ритуалите се ръководят от специални жреци, в жертва се принасят растения (маис, памук), чича и малки фигурки, но били разпространени и кръвните жертвоприношения – на птици, на животни, а често и на хора. Специални жертвоприносителни ритуали се организират при военни сражения, масови болести или природни катаклизми. Ритуалната музика на инките е самобитна и впечатляваща с богатството и колорита си. Изпълнява се на различни флейти и барабани. Най-популярна е флейтата сику (в европейската музикална традиция наричана флейта на Пан), музиката от която се извлича от два реда тръбички – ира и арка – и има стереофонично звучене. Днес в Перу, населението все още пази своите музикални традиции, както и древните си вярвания, които са част от фолклорната култура на страната.
През 2010г. група британски археолози направиха сензационно археологическо откритие, свързано с цивилизацията на инките. В Перуанските Анди, в култовата местност Ингапирка Ваминан бяха намерени три от легендарните Свещени камъни на инките, заровени на 2.5 м. под жертвения олтар. Според древните предания камъните са осъществявали връзката между реалния и отвъдния свят, между хората и върховното божество. За Свещените камъни на инките се говори още през ХVI век в хрониките на испанските завоеватели на Америка. Те били с конусообразна форма и по-ценни от злато и други скъпоценности. Свещените камъни представляват обработен по специален начин бял и червен андезит – вулканична скала, напомняща на гранита.
След над 500 години проливни дъждове, земетресения и свлачища, устойчивостта на Мачу Пикчу противоречи на логиката. Разбира се, нищо не е чак толкова съвършено. Недалеч от стълба на Слънцето, източната стена на главния храм бавно потъва в земята, нещо нетипично за строежите на инките. Има хипотеза, че периодът на построяването на храма съвпада с една от най-сериозните заплахи за инките. Петдесет и четири години след като Пачакути създал империята си, един изследовател от Европа – Христофор Колумб поел към Новия свят. През 1492 г. той отплавал от Испания, пресякъл океана, открил Америка и довел след себе си испанските конкистадори. Те разбили Империята на инките, но донесли със себе си нещо още по-страшно от всяка армия – едрата шарка. Жертвите били милиони, Империята се разпаднала, а цветущият град Мачу Пикчу бил изоставен и….забравен. До момента, в който Хайръм Бингъм не го открива отново за света след 400 години.
Днес Свещеният град на инките продължава да вълнува учените и е атрактивна туристическа дестинация за любителите на останките от миналото. Градът е обявен за исторически резерват на Перу през 1981г. и напълно заслужено е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.
Блогът на Милена Катошева 