„По-добре война, отколкото робство.
По-добре арбитраж, отколкото война.
По-добре помирение и съгласие, отколкото арбитраж.”[1]
Тези думи на Фондацията за международен мир „Карнеги”, не биха могли да оправдаят избухването на нито една война в световната история, колкото и справедлива да е тя. Но отнесени към Балканската война, те важат с пълна сила и илюстрират нейната неизбежност.
I. Балканите през първото десетилетие на XX в.
Политическата обстановка на Балканския полуостров в началото на XX в. е изключително сложна и напрегната. Берлинският конгрес създава такова държавно, териториално и национално-политическо статукво, което не задоволява нито една от балканските държави. Изчерпали всички възможности по мирен или революционен път да отхвърлят османското подтисничество в останалите извън пределите им земи, балканските държави все по-ясно осъзнават, че решението на проблема е в обявяването на война на Османската империя. Моментът за това назрява през 1912г., когато кризата в Османската империя се изостря и нейният авторитет на международната сцена намалява значително след присъединяването на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария, а още повече след поражението й във войната с Италия. Същевременно империята е раздирана от вътрешни кофликти, които допълнително отслабват нейната мощ и отвличат вниманието й от силно подценяваните досега нейни балкански съседи, които няма да се поколебаят да използват тази слабост, за да задоволят своите претенции и амбиции.
1. Създаване на Балканския съюз
Неспособността на всяка една от балканските държави сама да реши въпроса за своето цялостно национално освобождение и обединение, както и трезвата преценка на собствените им сили и ресурси, довежда до идеята за създаване на Балканския съюз. Една прекрасна идея за обединение на силите, пример за солидарност и взаимодействие срещу общия враг, но скрепена с неясни, наивни и несигурни двустранни договори и устни уговорки, които по-късно ще станат и основата на несправедливите претенции на съюзниците към възвърнатите от тях земи, довели до кървавия конфликт между тях.
Първата стъпка към създаването на Балканския съюз е подписаният на 29 февруари 1912г. българо – сръбски договор, допълнен през май с военна конвенция. Договорът дава взаимни гаранции на двете страни в случай на нападение от Османската империя и Австро-Унгария. Двете държави се задължават да действат срещу тях с всичките си разполагаеми сили. България се ангажира с 200 000 войници, а Сърбия с 150 000. Договорът уточнява придобивките след евентуална успешна война. България трябва да получи всички земи източно от Родопите и река Струма, а Сърбия – районите на север и северозапад от Шар планина. Спорен остава въпросът за Македония, чиято съдба договорилите се страни оставят под арбитража на руския император. Още с подписването на договора, обаче, цар Фердинанд и правителството правят отстъпление от традиционната политика на страната за автономия на Македония и се съгласяват с искането на Сърбия за дележ. Този компромис обрича на провал осъществяването на идеала за национално обединение, жадувано от няколко поколения българи.
На 16 май 1912 г. българската дипломация допуска втората си стратегическа грешка. С посредничеството на Англия е подписан българо – гръцки договор. Той задължава България да мобилизира в случай на война с Турция 300 000 войници, а Гърция – 120 000. В договора не се поставя въпросът за териториално разпределение след евентуална победа, а Гърция не признава българо – сръбското споразумение за Македония. Така гръцкото правителство си запазва правото за всякакви окупационни действия, обстоятелство, от което гръцките войски се възползват още преди края на войната.
Черна гора се присъединява към оформения вече Балкански съюз чрез устна уговорка с България да нападне Турция. Сърбия, Гърция и Черна гора не сключват помежду си двустранни договори и така създадения съюз остава да се крепи изцяло върху българската дипломация и подкрепата на Русия.
2. Отношението на Великите сили към Балканския съюз
В началото на XX в. Великите сили вече не са единни. Двете новосформирани военнополитически групировки: Антантата (Англия, Франция и Русия) и Тройният съюз (Германия, Австро – Унгария и Италия) стоят на прага на световен военен конфликт. Преразпределянето на света на сфери на влияние засяга и Балканите, където двете групировки търсят съюзници.
Антантата и преди всичко Русия покровителстват създаването на Балканския съюз, виждайки в него необходимата им военнополитическа структура, която да се противопостави на балканската политика на Тройния съюз като прекъсне връзката и изолира Турция от Австро – Унгария и Германия. Англия и Франция се надяват, че посредством балканските държави и особено чрез България ще могат да наложат контрол върху проливите, получавайки възможността да установят сигурни комуникации с Русия и да снабдяват нейната армия с необходимото й оръжие и боеприпаси. Те се стремят да използват съюза между балканските държави за постигане на своите практически цели в задаващата се световна война.
Германия и Австро – Унгария са против създаването на съюз между балканските държави, успяват да наложат на Румъния да запази неутралитет и тя не се включва в Балканския съюз. Това не й пречи по-късно да иска компенсации от България и ги получава.
Смяната на правителството в България през март и промените, направени по нареждане на цар Фердинанд на чл.17 от Търновската конституция, отварят пътя на монарха да сключва посредством правителството международни договори без допитване до парламента. Така чрез властното присъствие на цар Фердинанд в българската политическа действителност се създават условия за неконтролируеми и дори безотговорни действия, които в хода на войната, за съжаление стават реалност.
II. Начало на Балканската война
През септември 1912г. отношенията между балканските съюзници и Турция се изострят. Султанът отказва да даде автономия за християните в своите европейски владения, за което настояват България, Гърция, Сърбия и Черна гора и войната става неизбежна. Великите сили се страхуват да не бъдат въвлечени преждевременно във война, но и те не успяват да я предотвратят. На 17 септември балканските съюзници обявяват обща мобилизация.
Войната започва на 5 октомври, когато телеграфните агенции оповестяват манифеста на българския цар. “Нашето миролюбие се изчерпа… Нашето дело е право, велико и свято. Със смирено упование в закрилата и помощта на всевишния възвестявам на българския народ, че войната за човешки права на християните в Турция е обявена. Повелявам на храбрата българска войска да навлезе в турските предели!”
Първа се включва във войната черногорската армия с атаката си към Шкодренската крепост. След нея бойни действия започват България и Гърция, а няколко дни след тях и Сърбия. От съюзническите войски най-многобройна и силна е българската армия. България свиква под бойните си знамена близо 600 000 души. Основната част от войската е организирана в три армии, начело на които стоят генералите – Васил Кутинчев, Никола Иванов и Радко Димитриев. Общото ръководство се осъществява с помощник – главнокомандващия генерал Михаил Савов и началник-щаба на армията генерал Иван Фичев.
Хиляди българи от Македония и Одринска Тракия желаят да вземат участие в освобождението на родните си места, затова командването на армията издава заповед за организиране на Македоно – одринското опълчение. За негов началник е назначен генерал Никола Генев. За кратко време и с голям ентусиазъм са сформирани 12 дружини и над 50 чети, които действат в тила на турската армия. Те водят партизански действия, нападат и вършат саботажи, събират сведения за врага и защитават местното население.
Според плана съюзническите войски трябва да настъпват в две направления – в Източна Тракия и в Македония. Основните военни сили на Османската империя са съсредоточени в първото направление. Там тя разполага със силни крепости при Одрин и Лозенград. В Македония турското командване оставя пo-малобройни и слаби военни части, което улеснява задачата на сръбските и гръцки войски.
След началото на войната българските войски настъпват в Източна Тракия. Първите големи сражения закипяват на линията Одрин – Лозенград. Турската армия претърпява поражение при селата Гечкенли, Селиолу, Петра и др. и турските войски панически отстъпват. Одринската крепост е обсадена, Лозенград пада без бой, изоставен под напора на легендарната Tрета армия на генерал Радко Димитриев.
Българското командване забавя преследването с няколко дни, което дава възможност на турските войски да заемат позиции на линията Люлебургас – Караагач – Бунархисар. Решителните боеве започват на 15 октомври и продължават няколко дни. Първа и Трета армии разгромяват съсредоточените на тези позиции турски войски. Започва безредно отстъпление на югоизток. Турското командване успява да спре бягството едва на укрепената Чаталджанска позиция.
Разгромът на турската армия на линията Люлебургас – Бунархисар е забележителен успех за българската войска. Нейните устремени на юг части излизат на Мраморно море и достигат на 40 км. от Цариград. По същото време Втора армия на генерал Никола Иванов стяга обръча около Одрин. Устремено настъпва в Източните Родопи и Македоно – одринското опълчение. След ожесточени сражения е освободена Западна Тракия. Явер паша се предава заедно с целия си корпус, който наброява повече от 10000 души. В Македония, по долината на река Струма, настъпва Седма рилска дивизия на генерал Тодоров. Освободен е град Горна Джумая.
Успешно се развиват и бойните действия по море. Малкият български флот предприема енергични и смели действия и успява да парализира турските бойни кораби. Миненосецът “Дръзки” торпилира турския крайцер “Хамидие” и го елиминира.
Свой принос във войната дава и младата българска авиация. Тя извършва бойни и разузнавателни полети. Появата на българските самолети всява паника сред турците. Победи постигат и съюзниците на България, които имат пред себе си слаби противникови войски. Сръбската армия лесно преодолява съпротивата на турците и налага свой контрол върху долината на р. Вардар. Поражение на турската армия нанасят и войските на Гърция и Черна гора. Към края на октомври в Епир и Албания остават непревзети само Янина и Шкодра.
1. Първо примирие. Начало на преговорите в Лондон
На 29 октомври Великият везир Кямил паша изпраща телеграма до цар Фердинанд, в която изказва желание за сключване на примирие. България може да приключи войната при много благоприятни условия, но Фердинанд има други намерения. На 4 ноември по негова заповед българските войски атакуват укрепената Чаталджанска позиция. Благоприятният момент обаче е изпуснат. Турците вече разполагат със свежи постъпления от Мала Азия. Българските войски са изтощени, появява се и холера. След два дни упорити боеве и тежки жертви атаката завършва без успех. България трябва да приеме предложението за мирни преговори, но вече при по-неблагоприятни условия.
Примирието е подписано и на 20 ноември то влиза в сила. Мирната конференция е открита на 3 декември в двореца „Сейнт Джеймс” в Лондон. Преговорите се провеждат под контрола на Англия, Франция и Русия. Паралелно с мирната конференция се провеждат и съвещания на посланиците на Великите сили. Техните решения поставят предели върху придобитите от балканските съюзници територии.
Преговорите между османската делегация и балканските съюзници се усложняват заради неотстъпчивостта по отношение на Одринска Тракия. Същевременно под натиска на Австро – Унгария и Италия Сърбия е принудена да се откаже от излаз на Адриатическо море, а Гърция от аспирациите си към албанските земи и по-конкретно към Вльора. В замяна на това са им обещани компенсации: за Сърбия – безмитен транспорт и железница през северната част на Албания, а за Гърция – благоприятен изход в спора за о. Крит и Егейските острови.
На 15 декември ръководителят на османската делегация Решид паша предлага Одринският вилает и островите в близост до Дарданелите да останат в Османската империя, а на Албания и Македония да бъде предоставена автономия под суверенитета на султана. Съюзниците отхвърлят предложението. На 4 януари посланиците на Великите сили в Цариград подават колективна нота до османското правителство, в която го приканват да се откаже от всички земи западно от линията Мидия – Енос, а съдбата на Егейските острови да бъде решена от Великите сили. Правителството на Кямил паша е склонно да отстъпи, но на 10 януари в Цариград младотурците извършват преврат. Новото правителство, начело с Махмуд Шевкет паша заявява, че ще търси изход от неблагоприятното за Турция положение на бойното поле. Преговорите за мир са прекратени.
2. Подновяване на бойните действия. Превземането на Одринската крепост
Младотурците усилено подготвят своята армия за настъпателни бойни действия. Германия изпраща тежко артилерийско въоръжение. В края на януари турците извършват десант при Булаир и Шаркьой. След упорити боеве техните атакуващи части са разбити и отхвърлени от контраатакувалите ги български войски. Пропадат и опитите на турската армия да постигне успех при Чаталджа. Турският план за настъпление се проваля.
В ранната пролет на 1913 г. България печели нови битки. След осем часова атака, с помощта на две сръбски дивизии сутринта на 13 март 1913г. силната Одринска крепост е в ръцете на съюзниците. Комендандтът на крепостта Шукри паша се предава пред генерал Никола Иванов с думите: „Храбростта на българската армия е безподобна. На вашата армия никаква крепост не може да противостои.”
Влизането на българските войски в Одрин впечатлява Европа. Много военни стратези проучват тактиките и операциите на нашата армия, която успява да овладее една крепост, смятана до тогава за непревземаема. За първи път в световната военна история българското командване използва самолети за разузнавателни и бойни действия. За първи път жена участва в боен полет – това е българката Райна Касабова, която хвърля от самолета позиви с апел за спиране на кръвопролитията.
Претърпяла тежки поражения, Османската империя е принудена за втори път да иска мир.
3. Второ примирие. Изостряне на противоречията между съюзниците и намесата на Великите сили
Подновените преговори в Лондон отново се направляват от Великите сили. Потенциалната опастност нови държави да се появят в проливите ги кара да поставят условия при сключването на мира: Империята да се откаже от всичките си владения на запад от линията Мидия – Енос, да предаде о. Крит на Гърция, да предостави правото на Великите сили да решат съдбата на Егейските острови и да приеме европейска финансова компания да разреши въпроса за обезщетенията.
Османската империя приема условията, но съюзниците се бавят с отговора си. Противоречията между тях се изострят. Подтиквана от Германия и Австро – Унгария, Румъния предявява искане да получи Южна Добруджа като компенсация за разширяването на съюзниците на юг и за неутралитета й във войната. Под натиска на Русия България отстъпва Силистра и околната територия.
С това пречките за подписването на мира не се решават. Силно напрежение се създава заради Шкодренската крепост, която е обсадена от черногорците. Под натиска на Антантата и заплахата, че ще откаже всякаква подкрепа на Черна гора, крал Никола оттегля войските си от Шкодра.
В същото време Австро – Унгария и Германия настояват за създаване на независима албанска държава, което не се харесва на Сърбия и Гърция и те увеличават претенциите си в Македония. Това пък води до изостряне на противоречията с България и става предпоставка за разпадане на Балканския съюз.
Виждайки назряващия нов балкански конфликт, под натиска на Великите сили, британският външен министър Едуард Грей приканва страните да подпишат договора, въпреки че не са преодолели разногласията помежду си.
4. Лондонският мирен договор и краят на Първата Балканска война
Мирният договор между Османската империя и страните от Балканския съюз е сключен на 17 май 1913г. при следните условия:
- Османската империя отстъпва на съюзниците всичките си владения на запад от линията Мидия (на Черно море) – Енос( на Егейско море), без Албания.
- Уреждането на границите и устройството на албанската държава се поверява на Великите сили.
- Османската империя се отказва от суверенитета си над остров Крит, който е присъединен към Гърция.
- Решението за статута на Егейските острови и полуостров Атон, окупирани от Гърция през войната, е предоставено на Великите сили.
- Назначена е международна комисия, която трябва да реши финансовите въпроси (уреждане на военните дългове и разпределянето на част от османския дълг между държавите, придобили бивши османски територии).
Договорът в Лондон слага край на Балканската война, но не и на конфликта на Балканите. Османската империя отстъпва всички територии върху европейския континент на запад от линията Мидия – Енос, но победата струва скъпо на съюзниците. Общите загуби на българската армия надхвърлят 84 000 души, на сръбската – 22 000, на гръцката – 11 000, на черногорската – 8 000. Остава да се реши съдбата на освободените земи. За съжаление, това няма да стане на основата на приноса на отделните държави за постигнатата победа. Опасността от война между балканските съюзници активизира дипломацията на Великите сили. Германия и Австро-Унгария полагат усилия да задълбочат противоречията и да разрушат съюза. Антантата призовава за компромиси и се опитва да запази Балканския съюз с оглед на стратегическите си цели пред наближаващата световна война. Русия съветва всички страни, замесени в конфликта, да се въздържат от военни действия. Но амбициите на балканските държави за надмощие довежда до избухването на нова, още по-ожесточена война – войната между съюзниците. Въпреки своите етнически и исторически обоснавани искания за Македония и най-голям принос за победата над Османската империя, България ще трябва да плати за грешките на своите управници при дипломатическото оформяне на Балканския съюз.
Българското политическо и военно ръководство не оценява своевременно надвисналата опасност. Под въздействието на големите победи, извоювани със силата на българското оръжие максималистично настроените сили в българското общество начело с цар Фердинанд издигат абсурдния лозунг “Всичко или нищо”. Емоциите, плод на лични амбиции, вземат връх над здравия политически разум и България се впуска с всички сили към своята Първа национална катастрофа.
[1] Из Доклада на международната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни, Карнегиева фондация за международен мир, 1913-1914г.
Използвана литература:
-
Манчев, Кр. Националният въпрос на Балканите, С.1995
-
Марков, Г. Поуки от Балканските войни 1912-1913, Военноисторически сборник, 2003, (от сайта на Военно издателство – http://www.vi-books.com/index.php,09.11.2010г.
-
Марков, Г. България в Балканския съюз срещу Османската империя, 1912-1913г. С. 1989 (от сайта „Книги за Македония“, http://www.promacedonia.org/ 10.11.2010г.)
-
Страшимиров, Д. История на балканските народи 1879-1918, С. 1975
-
Елдъров, Св. Балканската война. От „сега или никога“ до „всичко или нищо“, Военноисторически сборник, 2006, т.4, с. 3-11(от сайта на Военно издателство – http://www.vi-books.com/index.php,08.11.2010г)
-
Доклад на международната комисия за разследване и провеждане на Балканските войни 1914, „Другите Балкански войни“ – Фондация „Карнеги“ (Фондация „Свободна и демократична България“, София 1995), (от сайта „Книги за Македония“, http://www.promacedonia.org/ 10.11.2010г.)
-
Лекции по История на Балканите (проф. Явашчев, 2010г.)
Снимки:
-
От сайта „Изгубената България (http://www.lostbulgaria.com/,13.11.2010)
-
Личен архив
-
„БЪЛГAPИТѢ въ тѣхнитѣ исторически, етнографически политически граници (Атласъ съдържащъ 40 карти)” (от сайта „Книги за Македония“, http://www.promacedonia.org/ 10.11.2010г.)
Други източници на информация:
-
Български филми – Балканската война
Блогът на Милена Катошева 