„Всеки народ почита своята старина и ревностно я изучава като едно от най-свещените си достояния.“
Марин Дринов е една от онези ярки фигури на Българското възраждане, които още приживе получават признание, той е един от примерите за синтез между духовно творчество, обществена дейност и будна гражданска позиция.
Живял в две исторически епохи, преди и след Освобождението, Марин Дринов се формира като историк, филолог, етнограф и фолклорист едновременно, като проявява интерес към широк кръг от проблеми, впуска се в изследване и изясняване на въпроси от политическата, културната и църковната история, а обществените му проявите са свързани със съдбата на българските училища, читалища, с борбата за църковна независимост, както и със създаването на първите български културни институции.
Да се обхване изцяло живота и делото на такава колоритна личност като Марин Дринов в рамките на този формат е невъзможно. Затова ще се спра на основните моменти от неговия жизнен и творчески път, които са допринесли за оформянето му като личност и учен, а също и такива, емблематични, благодарение на които името на Марин Дринов остава завинаги в историята на българското образование, наука и култура от втората половина на ХІХ век.
Марин Дринов е роден на 20 октомври 1838 година в Панагюрище. На 17 годишна възраст блестящо завършва четирикласното училище в града, в което през следващите три години работи като учител. След това, по идея на Найден Геров и със средства на панагюрци, заедно със своя съгражданин и приятел Нешо Бончев, продължава образованието си в Русия. След като за три години завършва Духовната семинария в Киев, през 1861 година Марин Дринов постъпва в Историко-филологическия факултет на Московския университет. Той проявява силно изразен интерес към хуманитарните науки и особено към историята и филологията и работи усилено над проблемите, свързани с миналото, езика и бита на славяните. През 1865 г. завършва университета с отличен успех и титлата „кандидат на историко-филологическите науки”.
Получаването на висше образование за него не е било самоцел. Той жадува да използва получената квалификация за своя народ, като вижда призванието си в пресъздаването на славната история на българския народ, за да съдейства по такъв начин в освободителната борба на съотечествениците си. Младият историк замисля серия от научни и популярни трудове, възкресяващи славните героични страници на миналото, за да пробуди и засили патриотичните чувства на народа и да го вдъхнови в борба за независимост. Прозирайки възможността за по нататъшно развитие в Европа, Марин Дринов отказва предложената му учителска длъжност в Болград, Бесарабия, където е имало българско училище и заминава за Виена, където постъпва на работа като частен учител в семейството на княз Голицин. От януари 1866 г. до септември 1870г. той живее в Западна, Централна и Югоизточна Европа – предимно в Прага, Варшава, Виена, Париж, Женева, Рим, Неапол. В края на 1866 г. той написва статията “Страшни ли са за нашата народност фанариотите и йезуитите?”, с която иска да защити духовната самостоятелност на българския народ. Статията е отпечатана в Цариградския вестник “Време”. След две години Марин Дринов публикува в Букурещ публицистичното “Писмо към българската интелигенция” – страстен призив да бъде изучена историята на народа, неговият бит и култура.
Марин Дринов е сред инициаторите и за създаването на Българското книжовно дружество в Браила, което през 1911 г. се преименува в Българска академия на науките. В средата на ХІХ в. Браила се утвърждава като важно средище на българската емиграция и център на българското книгопечатане през Възраждането, поради което се смята, че именно тук трябва да се създаде организация, която да работи за развитието на българската наука и за издигане на научното мислене, чрез които собствената ни култура да се приобщава към европейската. Българското книжовно дружество е учредено на 29 септември 1869 г. с усилията на Васил Стоянов, Васил Друмев, Нешо Бончев и Марин Дринов, който, въпреки че не присъства на учредителното събрание, е избран за негов пръв председател.
През август 1869 г. година Mарин Дринов изпраща от Прага известното “Писмо към българските читалища”, в което като оценява високо дейността им, определяйки ги като просветните центрове на страната, ги приканва да издирват и съхраняват всичко, свързано с българската история от най-стари времена. Благодарение на това писмо на Марин Дринов в българските читалища се създават и първите музейни сбирки с ценни експонати от миналото на страната ни.
През 1869 г. Марин Дринов издава и първия си научен труд “Погед върху произхождането на българския народ и начало на българската история”, напечатана във Виена. В тази книга се поставя един от проблемите на българската история – за произхода на българите. Авторът говори с дълбока тъга за трагизма на българския народ през тъмната епоха на робството. Нещо по – страшно, душата на българина е обхваната от едно зловредно чувство на “самоунижение”, което да бъде изкоренено само чрез изучаване на историята на историята ни. Дринов е убеден искрено, че просветата представлява най-силния инструмент за напредъка на един народ. В предговора четем думите му: “А знайно е, че истинното просвещение само тогава може да бъде плодотворно за една народност, когато то хваща корен и се укрепва в народното самопознание, развитието, на което заради нашия народ не е възможно, догде историята ни остава в тъмно забвение”. В глава първа се говори за древните жители на Балканския полуостров (трако – илирийците), за римското владичество, за варварските опустошения през V век (вестготи, хуни, остготи). В глава втора се разказва за заселването на Балканския полуостров от славяните (VI– VII век). Глава трета разказва за идването на Аспаруховата дружина на Балканския полуостров и за основаването на Българското царство. В четвърта глава нашият възрожденец изтъква още няколко доказателства и тезата си – за произхода на българския народ. В глава пета Дринов прави кратък преглед на теории за прозхода на нашия народ. Въз основа на богатия изворов материал и прилагайки добросъвестно критичната методика в проучванията си, Марин Дринов ревностно защитава своята теория за славянския облик на българското племе, тък като разногласието за потеклото на българите, което същетвува по това време, е едно от оръжията в ръцете на враговете на българщината, които не само пречат на народа ни да осъществи своите идеи, но изобщо отричат неговото право да се счита за отделна нация. Тази първа негова книга има огромно значение за времето си. Преди всичко, благодарение на нея европейският свят се убеждава, че българите са славяни, че те са достоен член в семейството на културните народи и следователно, имат право да се борят за свобода и възход. Разбира се, днес не можем да отречем, че в написаното от Марин Дринов личат неговите славянофилски пристрастия, той принизява ролята на прабългарите в образуването на българската народност, както и съвсем изключва участието на траките в нея. Заслугата му, обаче, за поставяне на основите на съвременната българска историография са безпорни.
През месец юни на същата 1869 година във Виена се появява втория труд на Дринов, под надслов “Исторически преглед на българската църква от самото й начало и до днес”. В нея авторът излага историята на българската църква, разпространението на християнството на Балканския полуостров, покръстването на българите при цар Борис, учредяването на Търновската патриаршия, Охридската патриаршия до нейното разпадане, фанариотското бреме в България, Българското възраждане и църковния въпрос и др. Тази Дринова книга, пропита с горещи родолюбиви чувства, придобива широко разпространение както в училищата, тъй и сред българското духовенство. Нейното голямо влияние в българското общество е установен факт. В Русия тя е оценена заслужено – още на следващата 1870 година книгата е обнародвана в списание “Правословно Обозрение”. Появата на книгата в разгара на българо-гръцката църковна разпра изиграва незаменима роля в защитата на българската кауза.
Силно впечатление прави тогава върху съвременниците и статията на Дринов “Нови паметници за историята на българите и техните съседи”, която е печатана в първите две книжки на “Периодическото списание на Българското книжовно дружество”, 1870г. във форма на четири писма – от Неапол, Пиза и Рим. В тази статия, плод на неговите неуморни издирвания в музеи и библиотеки, Дринов съобщава много нови и ценни известия по историята на България, Византия, Сърбия и Хърватско, предимно от XIII до XVI век и дава пълно описание на познатия български ръкопис във Ватиканската библиотека от времето на цар Иван Александър.
През септември 1870 г. Дринов се връща в Москва, носейки със себе си богат материал, който му дава възможност да направи нова крачка при повишаване на квалификацията си. През 1872 г. той блестящо защитава в Московския университет магистърска дисертация на тема: “Заселение Балканского полуострова славянами”, което е едно от най-сериозните проучвания върху ранната славянска история и веднага е избран за доцент по славянознание в Харковския университет.
“Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му”, обнародвана в “Периодическо списание”, книжка 4, 1871г., е друга ценна статия на Дринов – ценно описание на историята на Българското възраждане. В нея Марин Дринов обрисува бурната съдба на Паисий, неговата личност, страданията и идеала му, разглежда подробно Паисиевата история, осветлява неговата роля за Бъзраждането, изтъква го като пръв водач на нашето национално пробуждане.
Статията му “Три грамоти, дадени от императора Василий ІІ на българския охридски архиепископ Йоан около 1020г.”, напечатана в “Периодическото списание” 1873г., предлага българския превод на споменатите грамоти, придружени с коментар за историческа важност на тези документи.
През 1876 година Марин Дринов обнародва своята докторска дисертация на тема “Южные славяне и Византия в Х веке”. В този труд авторът хвърля ярка светлина върху събития, факти и личности от нашето минало: царуването на Симеон и Петър, богомилската ерес и т.н. Плод на неизчерпаемата творческа енергия на Дринов са още редица статии и рецензии, които разясняват различни въпроси от политическа и културна история на българския народ.
По време на Руско-турската освободителна война, когато руската армия се оказва в България, той напуска професорската катедра за две години и се връща в родината си, заемайки такива отговорни постове като съветник на гражданската канцелария, вицегубернатор на София (1877–1878) и управляващ Отдела за народно просвещение и духовни дела (1878–1879), които му дават възможност да вземе пряко участие в организацията на българското просветно дело, наука и култура. Участва активно и в изработването на проектите за Търновската конституция, негово е и предложението София да стане столица на България.
След сключване на Санстефанския мирен договор за управление на страната е бил създаден специален съвет при Руския върховен комисар в България – княз А.А.Дондуков-Корсаков, което е нова крачка към създаването на временно българско правителство. Съветът се е състоял от 6 отдела, изпълняващи функциите на министерства, които първоначално са били ръководени от руски офицери и чиновници. Само отделът за народната просвета е бил възглавен от българин – Марин Дринов. Като пръв министър на Народната просвета Марин Дринов създава стройна, демократична и модерна образователна система и стратегия за културната политика. Голяма е заслугата на Марин Дринов за развитие на библиотечното дело в България. Заедно с губернатора на София Алабин поставят основите на Народната библиотека. Основният книжен фонд е подарен от руските административни служби, както и от хора от всички краища на Русия. Със съдействието на Марин Дринов, в Народната библиотека постъпва и личната библиотека на починалия в Русия български историк Спиридон Палаузов. По настояване на Дринов, Народната библиотека се издържа от централните органи за управление. За голямата грижа на Марин Дринов за развитието на библиотеката говори и фактът, че още приживе той завещава голямата си лична библиотека, състояща се от 2969 книги и периодични издания, на българския народ.
Изключителни са заслугите на Марин Дринов и в областта на образованието. Той подготвя “Привременен устав за народните училища” през август 1878 г., в който намират израз вижданията му за тяхната структура, за целите на отделните образователни степени, за съдържанието на учебните планове и програми, за тяхното управление, кадри и издръжка. Като пръв министър на просветата в България той създава мащабна образователна програма, насочена към решаването на стратегически задачи в учебното дело, като използва и познанията си за европейския опит в тази област. Социално-обоснованата му програма за развитието на българското учебно дело, целяща просветното и духовно издигане на народа се осъществява в продължение на три десетилетия, а неговите следовници К. Иречек, Г. Живков, К. Величков и проф. Ив. Д. Шишманов я доразвиват, изграждайки модерна образователна система, съобразена с националната специфика на страната.
Големи са заслугите на Марин Дринов при разработването на Конституцията на възродилата се държавност. По повод нейната монархическа структура Дринов се изказва за ограничаване правомощията на монарха. Той смята, че законодателната власт трябва да се раздели между княза, Народно събрание и Народния съвет, който се е предполагало да функционира като постоянно действащ Президиум на Народното събрание. Този орган трябвало да се избира от депутати на Народното събрание и да притежава големи пълномощия, които биха му позволили при необходимост да се противопоставя и на княза. На 10 февруари 1879 г. във Велико Търново, при Заседание на Първото Учредително Народно събрание, Марин Дринов изнася доклад за дейността на временното руско управление, участва в заседанията по изработването на основите на Конституцията и гласува за утвърждаването й. През пролетта на 1879 г. дейността на Временното управление приключва. През август Дринов се връща в Харков, но за кратко време. През 1881 г. харковският професор отново пристига в родината си и съставя проект за Устава на Държавния съвет.
На 28 февруари 1906 година Марин Дринов умира в Харков. Погребан е там, но през 1909 година тленните останки на професора и библиотеката му са пренесени в София от Пенчо Славейков и проф. Васил Златарски.
Марин Дринов, със своите ценни научни трудове и умело и ползотворно ръководство застава начело на нов подход в изучаването и разработката на проблемите в родната ни история, съгласно с изискванията на съвременната историческа наука. Той заслужено е окичен със славата на родоначалник на съвременната историография не само за нас, българите, но и за целия славянски свят. Научният му принос е оценен високо още приживе, той е избран за член на Петербургската академия на науките, на Полската академия на науките в Краков, на Чешката академия на науките и изкуствата в Прага и на Югославската академия на науките и изкуствата в Загреб – доказателство, че Марин Дринов е първият българин с общоевропейски признат авторитет, заради огромния си принос за развитие на българската, балканска и европейска наука и култура.
Милена Катошева
Използвана литература:
- Дринов, М. Избрани съчинения, т.1, ред. Иван Дуйчев. С., 1971.
- Материали от българо-съветската научна конференция, ред. Мария Велева. С., 1989.
- Раднев, Н. М.Дринов и К.Иречек и просветното дело в Княжество България. С., 1984.
Снимка:
Научен архив на БАН: http://www.math.bas.bg/digi/drinov/gallery.html