Още от праисторически времена скалата и естествените скални образувания са играели важна роля в живота на човека. Пещерата е била първият дом, убежище от дивите зверове и природните стихии. Пещерата е и първата художествена галерия – сцена за изява на вродената потребност на човека да изрази себе си, чрез формите на изкуството.
В днешните български земи има множество обекти – скални светилища, пещери с естествена или издълбана от човешка ръка форма, съхранили следи от древния култ към скалата, към Природата, към Великата Богиня майка. Пещерата е и основен символ в най-важните християнски тайнства – Рождество и Възкресение.
Християнството прониква на Балканите още през апостолско време. През III – IV в., гоненията срещу християните създават първите предпоставки за укриване на вярващите в оформените вече непристъпни пещери и скални ниши.
И въпреки, че появата на скалните манастири се свързва предимно с утвърдилото се прз XIII – XIV в. християнско учение – исихазъм, откритите надписи доказват съществуването им като християнска обител по-рано – през X в., а възникването им още през IV – VI в. Превръщането им, обаче, в истински манастирски комплекси и техният разцвет като духовни средища става наистина през XIVв., когато българският цар Иван Александър официално признава исихазма (1360г.)
Въпреки, че са широко разпространени, предимно в Северна България, скалните църкви и манастири са слабо познати. Издълбани в отвесни скали, на височина, понякога достигаща до 60-70 м., повечето от тях са недостъпни без специална екипировка и съоръжения. Но тези тайнствени скални обители са съхранили много ценни графити – рисунки и надписи, както и стенописи с неоценима художествена стойност.
Целта на този реферат е да представи географските и архитектурни особености на някои от скалните манастири в България, тяхната поява и съществуване във времето, значението им като духовна обител, както и да обърне внимание на ценните образци на българската средновековна живопис.
I. Топография на скалните манастири
Скалните манастири са разположени предимно в Северна България, на територията на Видин, Враца, Плевен, Ловеч, Русе, Разград, Търговище, Добрич, Силистра, Шумен и Варна. Съществуват и няколко скални манастира в Софийско и Хасковско. Общият брой на запазените скални черкви и манастири е над хиляда.
II. Архитектурни особености на скалните манастири
Манастирските комплекси, издълбани в меките варовикови скали, се състоят от различни по форма и предназначение помещения. Като обща характеристика може да се каже, че те обикновено са съставени от черква (или няколко черкви), трапезария и монашески килии, разположени на различни нива, като някои от тях са свързани посредством вътрешни и(или) външни дървени или каменни стъпала. Навсякъде този общ архитектурен план е изпълнен по своеобразен начин, в зависимост от особеностите и възможностите на скалния масив.
III. Описание на някои скални манастири в България
1. Алботински манастир
сн. http://4coolpics.com, автор:kshivacheva
Манастирът е получил името си от названието на местността Алботин, край видинското с. Градец. Намира се на 30 метра височина, в отвесна скала край речното корито на река Бойнишко-Рабровска. Комплексът има верижен план, разгънат по протежение на 50-60 метра, като в близост едно до друго са издълбани помещенията – черква, монашески килии и обширна трапезария.
Черквата е с форма на трапец и е била разделена на три части от каменни стълбове. Това е единствената, открита досега в България скална черква с трикорабен план.
Второто по големина помещение е трапезарията, също с трапецовидна форма, а от него по вита каменна стълба се е стигало до по-горното ниво на манастира. Днес са запазени само 4-5 от тези каменни стъпала. Манастирският комплекс се допълва от монашеските килии, вкопани в скалата, с оформени каменни легла в тях.
Интересна и уникална забележителност на Алботинския манастир са разположените по протежение на 50-60 м. двадесет и девет скални гроба, с дължина от 2,10 до 2,30 м и ориентирани в посока изток-запад. Манастирът е имал каменна площадка отпред, покрита от навес с дървена конструкция, който днес не е запазен.
2. Скалните манастири по поречието на река Русенски Лом
Живописните скални масиви, ограждащи коритата на реките Русенски Лом и неговите притоци – Бели, Черни и Малки Лом са съхранили над 300 скални помещения, 40 от които са били използвани като черкви.
Ивановски скални черкви и манастири
Безспорно най-известният скален манастир, намиращ се в тази област, е този край село Иваново. Първото сведение за съществуването му е от XIII в. в житието на монаха Йоаким, станал по-късно български патриарх, който се замонашил в манастира „Преображение Господне”. Житието разказва също, че цар Иван Асен II дарил средства за построяване на манастир „Св. арх. Михаил и Гавраил”. Манастирите били дарявани също от царете Георги Тертер, Иван Александър и Иван Шишман. Цар Георги Тертер се замонашва в манастира и прекарва в него остатъка от живота си.
Помещенията на Ивановския манастир са групирани около седем скални черкви и параклиси, шест от които са известни под названията: „Затрупаната черква”, „Кръщалнята”, „Св. Врач”, „Господев дол”, „Църквата” и „Съборената църква”.
Най-старата част от комплекса е тази, която обхваща монашеските килии около „Затрупаната църква” и „Кръщалнята”, намиращи се на десния бряг на Русенски Лом. Помещенията са обширни и се отличават с гладки, старателно изсечени стени, сключващи помежду си прави ъгли. Свързани са били от система от пътеки и стъпала. Източно от този комплекс се намира друга група килии около черквата „Господев дол”, а след тях, още по на изток е разположен комлексът около „Съборената църква”.
На отсрещния бряг на реката се намира най-значимата и най-добре запазена черква „ Св. Богородица” или само „Църквата” и монашеските килии около нея. Изсечена е на височина 38 метра, като и трите й помещения са изцяло изрисувани с богати сцени и изключително живи образи. В нея има ктиторски портрет на цар Иван Александър и множество стенописи с библейски сюжети – „Животът на Йоан Кръстител”, „Обесването на Юда”, „Страстите Христови” и др.
Манастирът дължи изключителната си историческа и културна стойност на своите стенописи, дело на майстори от Търновската художествена школа. Богатият колорит, реалистичните образи, голите човешки тела, представените сцени, невероятната перспектива, нямат общо с аскетичния дух на исихастите и бележат началото на Ренесанса, който ще завладее Европа в следващите столетия. Стенописите се определят като върхово постижение на българското средновековно изобразително изкуство по време на Второто българско царство. Световното признание за тази културно-историческа ценност идва още през 1979г., когато Ивановските скални църкви са включени в Списъка на ЮНЕСКО.
Басарбовски скален манастир
На север от Иваново, в скалистите брегове на река Русенски Лом се намират още няколко скални обители, от които най-добре запазен е Басарборвският скален манастир „Св. Димитър Басарбовски”. Името на манастира се среща за първи път в турските данъчни регистри от XVв., като владение на влашкия войвода Иванко Басараб. Следващите писмени сведения са от 1912г., когато братя Шкорпил описват манастирите в този регион. Легенда свързва манастира с името на българския светец Димитър Нови, който живял тук през XVIIв. За него Паисий Хилендарски разказва в своята „История славянобългарска”. Монашеската обител запустява след Османското нашествие и се възражда отново през 1937г., когато монахът Хрисант от Преображенския манастир събира средства и обновява манастира.
сн. http://www.pravoslavieto.com
Интересна особеност на черквата в Басарбовския манастир е, че за разлика от останалите черкви с плосък таван, нейният е оформен в полуцилиндричен свод.
Днес Басарбовският манастир е единственият постоянно действащ скален манастир в България и е в много добро състояние. Има прекрасен озеленен двор, а пътека отвежда до кладенеца, изкопан от Св. Димитър. В подножието на скалите се намират две стаи и пещерата – трапезария, построени през 1956г. На по-високо ниво, до което водят 48 стъпала се стига до скалната черква. До нея се намира ниша, в която според преданието спял Св. Димитър. Скалната черква има дърворезбован иконостас, изработен през 1941 г. До него се намира голяма икона на светеца, изобразен в цял ръст и около него десет житийни сцени с надписи на румънски (с кирилица) и гръцки език. По други каменни стъпала се стига до естествена пещера, в която е погребан монах Хрисант. В пещерата-костница са били поставяни костите на починалите монаси на манастира. Преди години те са били погребани в манастирското гробище и в помещението на костницата е подредена музейна сбирка.
3. Скалните манастири в Природен парк „Шуменско плато”
Скалните манастири край Шумен представляват комплекс от разпръснати черкви и монашески килии обитавани от монаси-отшелници през XII – XIV в. Манастирите, открити и описани за първи път от Карел Шкорпил, са разположени по южните и югоизточните склонове на Шуменското плато издълбани в отвесните варовикови скали. Достъпът до някои от манастирите не е обезопасен и е възможен само от хора практикуващи скално катерене. Достъпни са Ханкрумовски, Костадинов и Дивдядовски скални манастири.
Костадинов скален манастир
Най-големия и най-запазен в тази област е Костадиновият манастир. Издълбан е на височина около 8 – 10 метра в отвесна скала. Предполага се, че манастирът се е наричал „Св. Св. Константин и Елена“. Състои се от две отделения. Източното представлява черква с почти квдратна форма. В черквата могат да бъдат различени олтар и фрагменти от стенописи. Западното помещение е с неправилна форма, има множество ниши, жлебове, монашески гроб и изсечени в скалата нарове. На върха на скалата на Костадиновия манастир се намира интересно природно образувание, наречено „Окото“.
Другите, по-лесно достъпни скални обители са Дивдядовския и Ханкрумовския манастири, до които т.г. е изградена екопътека със средства, събрани от дарителска кампания.
Мадарски скален манастир
Един от най-големите скални манастири в България се намира над село Мадара, Шуменско. На различна височина от основата на скалите са издълбани килиите, от които днес са запазени около 170. Килиите са недостъпни без специално оборудване. Днес посетителите могат да видят дървена реконструкция на монашеска килия и малък скален параклис.
4. Манастирските комплекси по Добруджанското плато и Северното черноморие
Съществуването на манастирския комплекс в скалите на Добруджанското плато датира като религиозен център още от V-VI в. Комплексът се състои от черква и девет монашески килии, изсечени в скалния масив на три нива, които са свързани помежду си. Интерес представляват кръстът, изсечен върху олтарната маса в черквата, както и множеството графити в подножието на скалния масив. Недалеч са разположени и няколко единични отшелнически килии, както и черквата, в която са били погребвани монасите.
Уникални по своята същност са манастирските комплекси по Черноморското крайбрежие. Между нос Чиракман и нос Шабла се намират множество изкуствено издълбани пещери в отвесните скали на морския бряг. Те представляват правоъгълни, трапецовидни или с друга неправилна форма помещения с различни размери. Някои от тях са самостоятелни, а други са с верижен план и са свързани помежду си с коридори. Интересното при тях е, че на едната стена са оформени входните отвори, а срещуположната част е отворена към морето. Някои комплекси са подредени в кръг около общо помещение и отново са свързани с тесни коридори. Добре запазени комплекси има край селата Тюленово, Камен бряг и в местността Яйлата, която е съхранила значителен брой изкуствени пещери, над 80 – един истински „пещерен град“.
Археологическите проучвания по крайбрежието доказват съществуването и използването на скалните пещери още в кр. на I хилядолетие пр. Хр. В непосредствена близост до изкуствените пещери са издълбани скални гробници с датировка XII-Vв. пр.Хр., безспорно принадлежали на траките и свързани с тяхната мегалитна култура.
Много от помещенията са издълбани, дооформени и приспособени по-късно (XII-XIVв.) от монасите-отшелници. Има данни, че в една от пещерите в местността Яйлата са се извършвали богослужения чак до 1940г.
5. Аладжа манастир
Към огромната група от скални манастири на територията на Североизточна България спада още един манастир, известен с името „Аладжа”. Името му, което означава „пъстър”, „шарен”, се споменава за първи път през 1832г. в книгата на руския учен Виктор Тепляков „Писма от България”. Началото на системни проучвания поставят братя Шкорпил в началото на XXв. През 1912г. по тяхна инициатива Аладжа манастир е обявен за народна старина, а по-късно, през 1957г. манастирът е обявен за паметник на културата от национално значение.
Аладжа манастир е един от малкото скални обители в българските земи, в който ясно се разграничават основните манастирски помещения – храм, параклис, черква за упокойна молитва, крипта, кухня, трапезария, монашески килии и стопански помещения. Те са разположени на две нива във висока почти 40м. отвесна варовикова скала.
В най-западната част на първото ниво е разположена манастирската черква. В средата на източната й стена е вдълбана малка олтарна ниша. Централно място на източната стена е заемало изображението на Св. Богородица. Стенописите не са запазени, за тях можем да съдим само по бележките на Карел Шкорпил и акварелните копия на художника Милен Сакъзов.
В пода на черквата е изсечена каменна стълба, която води към останалите помещения на първо ниво. От края на стълбата започва тесен коридор, в северната страна на който са запазени шест монашески килии. Те са били отделени от коридора и помежду си с дървени прегради. В края на коридора се намира кухнята и трапезарията. Източно от трапезарията има малка черква, която не е запазена изцяло, а в близост до нея е разположена криптата. Средновековната крипта е имала само три гроба, което говори, че и тук е съществувала общоприетата практика костите на починалите монаси да се изваждат след седемгодишен престой и да се препогребват в обща костница.
На второто ниво на манастира е разположен параклисът. Той е единственото запазено зидано помещение и е било използвано за ежедневни църковни нужди. Поради трудния достъп до параклиса, тук са се съхранили част от оригиналните средновековни стенописи. Най-добро е състоянието на композицията върху тавана, която предствалява един от основните сюжети в християнството – „Възнесение Христово”.
На около 800м. от този манастирски комплекс се намира друга група пещери, разположени на три нива и наречени от братя Шкорпил „Катакомбите”, по аналогия с култовите средища на ранните християнски общини на територията на Римската империя.
Най-добре запазено е второто ниво, което се състои от голямо помещение с неизяснено предназначение и едно по-малко с пет гробни камери. На западната стена на по-голямото личат следи от врязани кръстове, характерни за раннохристиянската епоха. Кръстовете и откритите находки от керамика, датирани към IV-VI в., както и монети на император Юстиниан I Велики дават основание да се предположи, че Катакомбите са били обитавани през раннохристиянската епоха.
Не е известно името на светеца-покровител на манастира, но Карел Шкорпил е записал едно предание, според което манастирът се е наричал „Св. Спас”.
След падането на България под османска власт манастирът е бил изоставен, но местното християнско население продължило да почита и посещава това свято място, за което свидетелства открития в криптата пръстен –печат от XVIIIв.
6. Скалните черкви в Сакар планина
В Сакар планина се намират две скални черкви с архитектура, различна от тази на останалите познати скални черкви по българските земи. Намират се в хасковските села Маточина и Михалич.
сн. http://notna1972.blogspot.com
Черквата в село Маточина е издълбана прецизно във вътрешността на нисък скален масив. През коридор със сводест таван се влиза в помещение, което е със значителни размери – дължина 10м., ширина 7,50м. и височина 5 м. Покривната част е оформена като правилен полуцилиндричен свод, а под него, на две от стените има корниз с правоъгълно сечение.
сн. http://notna1972.blogspot.com
Черквата в село Михалич е единствената кръстокуполна, триконхална скална черква в българските земи. Издълбана е вероятно през Xв., по времето на цар Симеон. И двете черкви ми напомнят на тези в скалните манастири в турска Странджа – „Св. Никола” в Къйъкьой ( Мидия) и манастирът Асма кая край Визе.
7. Скалният манастир край Карлуково
По поречието на река Искър, край село Карлуково, Ловешко се намират три черкви и други помещения, издълбани в скалите, вероятно част от съществувал скален манастирски комплекс. Трите черкви – „Св. Безсребреници”, „Св. Марина” и „Св. Григорий” са разположени в радуис от 2 км. една от друга, от двете страни на речното корито. Черквите имат интересна архитектура, която наподобява тази на черквите строени по това време в селищата, като за място е използвана естествена скална пещера или ниша. И в трите черкви могат да се видят добре запазени стенописи.
8. Скален манастир „Въведение на Св. Богородица”
Манастирът се намира близо до софийското село Разбоище. Жилищната сграда и манастирската кухня (магерница) са построени през 1861 г. Извън манастира се намира черквата „Въведение Богородично“, изградена в непристъпните скали над река Нишава. Тя е еднокорабна с полуцилиндрична апсида. Запазени са фрагменти от стенописна украса, датирани към XVI-XVII век. Манастирът, възникнал през Средновековието, е просъществувал през епохата на османското владичество и е продължил да се развива и през XIXв. Според една приписка от 1863г. в него е пребивавал като водач на чета възрожденецът Матей Преображенски.
Не е случайно, че завършвам своето описание на някои от скалните манастири в България с Разбоишкия манастир. Неговото съществуване през столетията доказва ролята на тези скални обители, които са привличали поклонници не с тържествени литургии, а с възможността именно в тях и чрез тях да бъде съхранена християнската вяра, традиции и да бъде запазено българското самосъзнание в тежките години на османското господство. Скалните манастири в българските земи са били не само убежище за исихасти, но и центрове на българската духовност. Създадени в трудни условия и с оскъдни средства, те са съхранили в себе си ценни сведения за българската история и култура през Средновековието.
Отправили своя взор към вечността, днес повечето от тези манастири са пусти, недостъпни и недействащи… Компания им прави само вятърът, който бавно и неумолимо отвява песъчинките от формите-варовикова скала, а водата постепенно отмива от стените фреските на изкусните художници… Ние не можем да се преборим със природните стихии, а можем ли да се преборим с безверието?
Използвана литература:
- Хаджийски, А. Обители в скалите, С, 1985. с. 5-28
- Археологически музей Варна, Аладжа манастир, Варна, 1999.
- Христова, В. Монашеската обител Иваново, // Дума, бр 284, 2005. с.30
- Христов, Г. Скалните манастири из Русенски Лом, // Български дипломатически преглед, бр.6, 2006. с.114-116
- Николай Клисаров, Манастири в България и на Балканите, лекции, С, 2006.
- Снимки: Интернет
Блогът на Милена Катошева 