За разговорите, които не успяваме да довършим…

 

„Нося винаги със себе си, където и да пътувам една ръждясала халка, която е халката от моята люлка, закачена в стаята, в която съм бил роден. От това можете да направите заключение колко силна може да бъде любовта на един човек към родното място, независимо къде живее, в кой край на света.“

        Преди четири-пет месеца разговаряхме по телефона… Операторът ни прекъсна след първия час, после продължихме… За живота, за хората, за изкуството, за…. Но не се наговорихме… Исках да се видим, за да направя интервю за дарителството, защото той казваше…

„… дарителството е една от формите за запазване на културното ни наследство, за повишаване на националното ни самочувствие. Човек дарява, ръководен от благородни пориви, да остави свое произведение някъде, да създаде един контакт…“

           Беше болен, отложихме срещата, докато се почувства по-добре… В последно време често ми минаваше мисълта „Трябва да му се обадя. Да проверя как е… Да се срещнем…“.

            Закъснях…

            Почивай в мир!

Румен Скорчев е роден през 1932 г. в гр. Търговище. През 1958 г. постъпва в Художествената академия, специалност „Илюстрация“ и завършва с отличие през 1964 г. Веднага след това е приет за сътрудник в едно от най-престижните издателства – „Народна култура“, където впоследствие успява да осъществи множество свои проекти за оформление на книги. Активно сътрудничи като художник-илюстратор и на други издателства – „Народна младеж:“, „Български писател“, „Български художник“, „Народна просвета“.

През 1973 г. специализира в областта на дълбокопечтната гравюра в Париж. През 1977 г. спечелва конкурс за доцент (а през 1984 г. и за професор) в Художествената академия и ръководи ателие в специалността „Илюстрация и оформление на книгата“. В ролята си на преподавател той успява да създаде забележима в българския художествен живот школа от млади автори, силно повлияни от високия му професионализъм – както на концептуално, така и на технологично равнище.

Приносите на акад. Румен Скорчев в областта на изобразителното изкуство са безспорни и отдавна признати, при това, не само в България. Освен с илюстрация и оформление на книги (над 180 на брой реализирани издания), той се изявява предимно в областта на графиката.

От 1964 г. Румен Скорчев участва в Националните и Общите художествени изложби в България, а от 1969 г. – в международните биеналета, триеналета и в световните изложения на графиката, рисунката и илюстрацията на книгата. Има и множество самостоятелни изложби в страната и в чужбина (около 25) – Италия, Швейцария, Австрия, Франция, Холандия, Норвегия, Германия, Словакия, Индия, Австралия, Замбия и др.

Получил е множество престижни награди (над 50), сред които се открояват: златен медал на Второто международно биенале на графиката в гр. Флоренция, Италия (1970), златен плакет от IV Международно биенале на илюстрацията в Братислава, Словакия (1973), големият медал от IV Международно триенале на рисунката – Вроцлав, Полша (1974), вписан е в Почетния списък „Ханс Кристиян Андерсен“ от Международния съвет по детски книги (1978), както и множество български отличия – Специалните годишни награди: „Илия Бешков“ (1979), „Борис Ангелушев“ (1972 и 1984), „Веселин Стайков“ (1974 и 1987), Първи награди от Между народното биенале на графиката – гр. Варна (1985, 1989) и др.

Особено важна е популяризаторската и органицационната дейност на проф. Р. Скорчев. Той е един от главните инициатори и организатори на Варненското Международно биенале на графиката (май, 1981 г.) и негова заслуга е поканата на изтъкнати японски графици, с които се запознава по време на специализацията си към фондация „Кокусаи Коригиу Кикин“ в Япония (1979 г.).

Забележителна (и все по-рядко срещана) е професионалната подкрепа от страна на художника към свои колеги, към студенти: след самостоятелната си изложба в Амстердам, Холандия (1979), той спомага за създаване на фондацията на Дамекурт и Делемаре за развитие на културата и за взаимодействие с български творци, която кани на пленери и изложби много български автори.

Благодарение на познанството и близкото си приятелство с японския график Акира Куросаки, Р. Скорчев организира съвместна българо-японска графична изложба (2001),  гостувала в София и в Токио с участието на 15 български художници с 225 творби, придружена с подробен каталог.

Акад. Румен Скорчев е автор с доказани професионални качества и неслучайно е включен (1982 г.) в престижния каталог WHO’S WHO IN GRAPHIC ART, посветен на 300 приложни графици от цял свят.

„От дълги години галериите не могат да купуват картини. Затова дарителството е една от формите за запазване на културното ни наследство, за повишаване на националното ни самочувствие. Човек дарява, ръководен от благородни пориви, да остави свое произведение някъде, да създаде един контакт. Това е една възможност за общуване между него и едно общество, което той почита.“

През юни 2015 г.  акад. Румен Скорчев бе удостоен със званието „Почетен гражданин на Трявна“ за огромния му принос в развитието и популяризирането на родното изобразително изкуство в областта на графиката, илюстрацията, рисунката и живописта, световното му признание като творец, както и за ярко изявената му родова памет, намираща израз в неизменното подчертаване на родното място на неговия баща – тревненското село Скорците.

„От народа го взех, на народа го връщам!“. Поглед към дарителската традиция в Трявна от 70-те години на ХХ в. до днес. В: Трявна и тревненци в Националната история и култура, сборник с доклади от Национална конференция, 2015.

За политиката: Димитър Маринов

Димитър Маринов
(1846-1940)

 

 

„… Това беше 1879 год., м. октомври. Сега, когато пиша тези спомени, е 1926, м. март, т.е. едно междувремие от 47 год. и скоро ще празнуваме 50-годишнината от деня, когато се туриха основи на нашия конституционен живот. (…) И днес аз съм дълбоко убеден, че дето нашите държавни, политически, па и обществени работи не вървят добре, дето в нас партизанството разложи нашия обществен организъм, и дето сме икономически много зле с един преголем и претежък дълг към чужди банки – единствената причина е, че ние газихме, тъпкахме Конституцията цели 50 години. Ние се кълнехме в нея и за нейното спазване, а я газехме във всичките наши мероприятия. Ние игнорирахме чл. 152 и слехме законодателната власт с изпълнителната и оттам никнеха престъпления. Правителството, т.е. министрите излизаха из болшинството на представителите народни, които беха членове на една партия, получила при изборите вишегласие.  Тия министри беха всякога най-видните членове на партията; те немаха никаква страх за някаква отговорност, за каквато говори чл. 153, защото пред княза и да са отговорни, те са недосегаеми, той не може да упражни правата, които му са дадени от 152 член, които права са му отнети с некакъв си парламентаризъм. А за отговорност пред Народното събрание, т.е. пред болшинството от това събрание не може ни да се помисли, защото туй болшинство никога нема да бламира или съди своите водители. И по този начин Правителството – министрите вършат беззакония, престъпления не само относно Конституцията, но и такива престъпления, които се наказват от обикновените наказателни закони: кражби, рушвети, подкупи с користни цели за обогатяване, без да им мигне окото. От това се създадоха агитатори, изборджии, службогонци, на които щом им се дадеше длъжност от съпартизанското правителство, вършеха най-вулгарни беззакония и кражби, защото за такива закон и наказания нямаше. (…)

…Аз говоря не за една партия само и за едно правителство, но за всички партии, за всички правителства, които сме имали в течение на целото време от 1879 год. до тоя час – 1930 година.

Който иска да му посоча факти, аз го моля да прелисти дневниците на заседанията, в които са изложени дебатите; да прочете вестниците на различните партии и да види грозната полемика между тех по различни въпроси и като тури ръка на сърцето си да се произнесе: имало ли е, има ли, и ще има ли за възпитанието политическо и гражданско за нашия народ по-големо зло от тия партии и това партизанство, плод не на нашата Конституция, а на парламентаризма, който кара да ламти всека отделна партия и нейните членове и водители не за благото на Отечеството, а за власт. „

Димитър Маринов

„Спомени из моя живот или моята биография“ С, 1992., с. 250-251.

ЗА БЪЛГАРИНА: Антон Страшимиров

Българинът е раболепен пред йерархията, но буен, когато я руши. Ние, българите, сме може би единствените нестинари. Ние можем да се носим на жаравата на страданието и да танцуваме.

 

(А. Страшимиров, цит. от сп. „Септември“, бр. 4/1988 //

Семов, М. Добродетелите на българина. С. 1999. с. 214.)