ПИСМА ОТ ОДРИН

Имам една книга, която от пет години лежи на нощното ми шкафче. Много книги идваха и си отиваха оттам, но тази винаги остава. Прочетох я за няколко часа, още в същия ден, в който я получих. Понякога я разтварям, поглеждам част от някое писмо, но не я чета повече. От време на време забърсвам прахта и после пак я поставям на шкафа. Да стои там. Като рана и болка, като съвест и благодарност, като гордост и чест…, като едно постоянно припомняне…

Корица на първото издание на книгата през 1964 г. (1)

с. Емерлий, 13.02.1913 г.

Райна,

Обещах да ти опиша втория ден, прекаран на позицията между дълбоките снежни преспи. Е, добре, слушай, той е много по-интересен от първия. Вечерта криво-ляво се домъкнахме до бойната линия. Духаше тънък леден ветрец под звездното небе. Накладохме големи огньове в дола на едно очистено от снега място. Там идваха да се сгряват всички премръзнали в окопите. Топихме сняг за вода и правихме чай. Всички землянки лежаха затрупани под няколко метра дебели снежни преспи… Цялата нощ прекарахме будни, залисани в приказки… (…) Турците всеки 15 минути изпращаха специално за нас по един топовен салют от крепостта… (2)

В предговора на второто издание на книгата (2009 г.) Радина Нанчева – внучка на Г. Стайнов пише: „През Балканската и Междусъюзническата война един млад офицер носи със себе си фотоапарат. Той активно участва в бойните действия, прави снимки и пише редовно писма на младата си жена. В писмата описва живота на фронта, бойните действия, доколкото не представляват военна тайна, бита, всичко, което му прави впечатление. Той е умен, наблюдателен и интелигентен човек. Описва ужасите на войната, дъжда, калта, студа, болестите, но също така и оптимизма, веселия нрав и героизма на българския войник.“ (3)

Българските вoйници са се превърнали в „склуптори на животни“. Снимка на Г. Стайнов. Примирие в сняг около Одрин. Снимките обясняват по-добре от всички коментари продължителното бездействие на обединените военни сили около Одрин: Снегът им се противопостави, както и на турската армия от Чаталджа, едно естествено примирие, което възпираше усилията на бойците и пречеше на всички операции. (Коментар на L’Illustrasion) (4)

… Сутринта почнахме изравянето на землянките. А това не е лесна работа. Преспите, които лежат над землянките, са от 3 до 5 метра дълбоки. Аз въведох особен метод за работа, който едновременно беше бърз и много забавителен… Подкопава се пряспата отдолу. Обрязва се встрани и горе с малките войнишки лопатки. После се изкачват няколко души върху пряспата и скачат върху подкопаното парче… (…) Натиснат с дружни усилия и големият блок, колкото цял вагон, се откъсва изпод краката им. Полетява стремително надолу в дола, а всички, които са били горе, се строполясват подир него, кой с глава надолу, кой на гръб, падат на мекия сняг. Това разсмиваше и забавляваше всички. Тази работа продължи до 3 часа следобед, но землянките все още продължават да лежат дълбоко под снега. След 3 часа войниците трябваше да почиват, но повечето от тях не искаха да гледат повалените исполински блокове сняг. Те се заловиха пак на работа. Българският войник е и добър скулптор! След един час всички големи блокове сняг се превърнаха на исполински бели мечки, снежни хора с валчести глави, а очи и уста, направени с черна кал… (…) Фотографирах ги и ги изпратих на „Илюстрасион“ в Париж… (5)

Заглавната страница на вестник L’ILLUSTRASION 3655 от 15 март 1913 г. Пред Одрин: боийците блокирани от снега. Снимка от офицер Г. Стайнов от 30 пехотен полк (6)

Кой е Генчо Стайнов? Роден е на 15.01.1884 г. в Казанлък, в семейството на Стоян и Бонка Стайнови. Има двама братя – Маньо и една сестра – Пенка. Генчо Стайнов учи начално училище и прогимназия в родния си град, след което завършва Търговската гимназия в Свищов. После баща му го изпраща в Муден, Швейцария, където Генчо Стайнов завършва земеделско училище. Интересите му обаче са в друга посока – посещава лекции по хидростроителство и електроинженерство и веднага след завръщането си в България, през 1908 г., започва да проучва възможностите за построяване на електроцентрала в Стара планина. През 1911 г. е регистрирано Електрическото акционерно дружество „Победа“ – инвеститор и собственик на бъдещата водноелектрическа централа „Енина“, в което семейство Стайнови са съдружници с търговската фамилия Хаджигенчеви от Дряново, а Генчо Стайнов е главен проектант и ръководител на строежа. По време на Балканската и Междусъюзническата война работата е прекратена, а Генчо Стайнов е мобилизиран. Участва в битката за Одрин, откъдето са и неговите писма до близките му, в които той описва войнишкия живот. След края на войната работата е подновена и на 31 декември 1913 г., в полунощ, Казанлък е захранен с електрическа енергия!

Тримата братя – Маньо, Генчо и Петко Стайнови (от ляво на дясно) след края на Междусъюзническата война. (7)

След Първата световна война, в която Генчо Стайнов взима участие като командир на противосамолетна батарея, той поема ръководството на фирмата „Братя Стайнови“, на ЕАД „Победа“, на фабриката за вълнени прежди и платове. През 1930 г. създава в Казанлък акционерно дружество „България“ и в съдружие с английската фирма „J&P Coats“ Ltd – Glasgow отваря фабрика за шевни конци. През 1940 г. основава в София дружество „Дядо Мраз” за производство на детски дрехи от трико. До края на живота си Генчо Стайнов се занимава с научно-изследователска дейност в различни области – електрификацията на страната, хидрология и хидрометеорология, хелиоенергетиката. Негови са и някои интересни изобретения – уред за измерване на слънчевата активност, оригинална кофа за копаене на кладенци, изобретение в областта на високоскоростната фотография. През 30-те и 40-те години на ХХ век е член на Управителния съвет на Общия съюз на българските индустриалци, известно време е и негов председател. Член е на Управителния съвет на застрахователно дружество „Витоша“ – София и на Държавния електрификационен съвет към Министерство на благоустройството.

От младежките си години до последните си дни рисува – графика, акварел, маслени бои, приятел е с големите ни художници Дечко Узунов, Сирак Скитник, Бенчо Обрешков. Купува картини на Иван Милев, за да го поддържа финансово. Осигурява средствата за пътуването на Цанко Лавренов до Света гора. Освен в картините си, запечатва обкръжаващия го свят с таланта си на добър фотограф и кинооператор. Генчо Стайнов се занимава и с приложно изкуство – по негови скици се изработват мебели, тъкат се вълнени губери и текстил. Като запален планинар и скиор, през 1902 г. основава туристическото дружество в Казанлък, а през 20-те години заедно с Борис Вазов, арх. Донков и Александър Хитов построяват хижа „Кукуряк“ на Витоша.

Семейството на Генчо Стайнов на фронта, 1917 г. (8)

На 25 години Генчо Стайнов се жени за 18-годишната Райна Георгиева, с която имат 3 деца и щастлив брак в продължение на 56 години. През 1947 г., по време на национализацията, е иззето цялото му недвижимо имущество, акции и ценни книжа, спестявания в банки. Благодарение на застъпничеството на неговия първи братовчед – композиторът Петко Стайнов, е оставена поне къщата му в София. Генчо Стайнов умира на 24.02.1966 г., на 82 години, няколко месеца след смъртта на съпругата си Райна.

Бивак при с. Емерлий, 01.11.1912 г.

Миличка,

Мнозина, когато влизат в сражение, се кръстят и молят богу да ги запази живи и здрави, а аз винаги в такива минути изваждам малкото портретче, гдето тримата с малкото Бонче сме събрали главите си, доближавам го до устните си и шепна: „Милички мои, за вашата чиста обич, за разцвета на вашата китна младост аз искам да остана жив, да ви видя пак и нашата троица още един път да си събере главите близко една до друга, засмени и обладани от най-чиста радост! – Това е моята молитва…“

(1 -10) Подбраните откъси от писма и използваните снимки са от книгата на Генчо Стайнов Писма от Одрин. 1912 – 1913. [Писма и снимки от Балканската и Междусъюзническата война, някои от които не са публикувани досега]. Издателско ателие Аб. София, 2009. ISBN 978-954-737-764-6. 227 с.

Милена Катошева

ПРЕДАНИЕ ЗА СВЕТА ПЕТКА И ВКАМЕНЕНАТА ПИТА

В българската етноложка литература въпросът за култа към св. Петка Епиватска заема значително място. Въпреки, че често се смесва с култа към още две християнски светици със същото име, почитта към преподобната Петка от Епиват придобива голямо разпространение сред българския народ, особено след като нейните мощи са пренесени през 1231 г. по нареждане на цар Иван Асен II от Каликратия в българската столица Търново. Изворите съобщават, че нейните мощи предприемат една дълга обиколка: Епиват – Търново – Видин – Белград – Цариград – Яш. Това е и причината преподобната да се среща и с други имена – Петка Търновска, Петка Белградска, Петка Сръбска, Петка Яшка и др. Никъде в житийната и научната книжнина свeта Петка не се среща под името Трънска, нямаме летописни и агиографски данни, че тя е преминавала през Трънския край, нито че е живяла там „доста години”. В Средна Западна България, обаче, култът към светицата се поддържа от едно интересно предание, стигнало до нас през вековете. Това предание може да чуе всеки, който посети скалния параклис „Света Петка” в трънския квартал Баринци. Ще Ви го разкаже бай Милчо Витомиров, който от години се грижи за святото за трънчани място. Ето и неговият разказ:

„Света Петка е родена в средата на X век (944 г.) в град Епиват в беломорския край. Родителите ѝ били българи, заможни, но вече на възраст и те подарили дъщеря си на църквата, в църковно училище като послушница. Още тогава, като дете, тя започва да проповядва Христовата вяра. Като завършила училище, решава да замине за Йерусалим, да посети гроба Господен и да му се поклони. През цялото време на пътуването си тя не спирала да преподава Христовата вяра. Цели четирдесет години тя водила отшелнически живот в пустинята, хранела се само с корени и диви плодове и 2 дните ѝ минавали в пост и молитва. Но един ден тя видяла сияние на небето и чула Божия глас да я предупреждава, че трябва да напусне Йерусалим, защото преследвачи са по петите ѝ. Света Петка се завръща в родния си град Епиват и продължава да проповядва Христовата вяра. Но преследвачите не ѝ дават спокойствие. Петка напуска родния си град и започва да обикаля из Мизия, Тракия и Македония. И после отива в Търново. Там живее най-много години, където продължава да проповядва учението на Иисус Христос, затова я наричат Света Петка Търновска и Света Петка Българска. Но и там преследвачите на Христовата вяра я откриват, тя побягва и тръгва през планините. Минава през прохода Петрохан и една нощ се озовава до днешното трънско село Врабча. В местността Каваците намира една малка пещера и се подслонява за известно време. Тази пещера до Врабча не я осигурява и тя тръгва да си търси по-подходящо убежище. Минава и през днешното село Банкя. Една вечер се озовава в пещерата над град Трън в махала Баринци. Тук е връзката и с нашето предание останало от предците ни. Бабите ни викаха на трънски: „Она е дошла от Мраморно море…”. Света Пекта винаги носела брашънце в торбата си, та като ѝ свърши хлябът да спре, да си напали огън, да си опече хляб и да се нахрани. Като пристига тука, намира тази пещера, оставя торбата, след това излиза по баирчето нагоре събира дървета и се връща да си запали огън. Но при запалването на огъня тя вижда, че пушекът в пещерата не се задържа, което показва, че някъде има отвор и решава да провери къде е. Тръгва нагоре през тесния тунел, който е продължение на огнището и той я извежда от другата страна на скалата, ниско в подножието на планината. Света Петка заживява спокойно, защото знае, че ако един ден я намерят преследвачите, има откъде да избяга. Минават се доста години. Една сутрин запалва огън, прави една голяма пита с богата украса. Когато си чупи парче от изпечения хляб и започва да се храни, чува шум и говор. Наднича от входа на пещерата и вижда 3 преследвачите си, грабва торбата с брашното и бяга през тесния тунел. По време на бягството си, тя оставя отпечатъци на своите стъпалца върху тази скала – ето лявото стъпалце на Света Петка, тука е дясното, а това са свитото юмруче с парчето хляб, което е държала. Всичко се е отпечатило върху камъка като доказателство, че тук е живяла Света Петка. Преследвачите ѝ влизат в пещерата, посягат да си отчупят от топлия хляб, но той се вкаменява. Това е питата. Като дете помня, че седеше тук зад вратите и беше отчупено много малко от лявата страна, колкото тя си е отчупила преди да побегне. Сега виждате колко е поочупена – това значи че тук иманяри са копали и са къртили. Може би са мислили, че в нея има някакво съкровище… След като Света Петка се избавя от преследвачите, минава през планина Руй, нашта планина се казва Руй, и отива в земите на днешна Сърбия. Там продължава да проповядва Христовата вяра още дълги години. Когато много остарява, решава да се завърне в родния си град Епиват. Но там хората не я помнели, не знаели коя е и не ѝ обръщат внимание. Когато умира я погребват на края на гробището като чужденка. След доста години при погребение на някакъв човек от Епиват, попадат на гроба с нетленните останки на Света Петка. Тогава я препогребват и полагат мощите ѝ в църква…” (1)

Култът към преподобната света Петка се подхранва днес и от вярата на хората в целебната сила на нейните „сълзи”, капещи от свода на пещерата. Тази вяра е причина да се „видят” и множество неръкотворни образи във вътрешността на параклиса – Света Петка, Света Богородица с Младенеца, Разпятието на Иисус Христос. В каменните стени са издълбани и множество графити. Вдясно от входа на параклиса има тесен тунел. Който успее да премине през него, праведен е, но няма право да се връща по същия път, а трябва да продължи до върха на хълма и да заобикали по пътечката, по която Света Петка е избягала от своите преследвачи. Който не успее да се промуши, се нуждае от покаяние. Още един елемент от смесицата между предание и житие, между история и митология, прави впечатление в разказа на баба Гинка от Трън, която също се грижи за параклиса и много увлекателно говори за историята на светицата и нейното убежище в скалите. „Света Петка е дошла на „Св. Троица” отсреща, отвързала си пояса, хвърлила го над Ерма и преминала през него като са я гонили турците. По пояса минала и се съхранила тя, а после си прибрала пояса.” (2) Света Петка е сред персонажите и в местния песенен фолклор.

Песен за Петка войвода (3)

Петка войвода дружина водила
две години и половина.
На трета – болна легнала.
Било е пролет, кога се шума разлистила,
се минзухари и иглика разцъфтели.
И дружина цвете садила
у момини градини.
Минува лето Петрово,
а Петка още болна лежала,
лежала, с горест слушала
жътварка да пее в полето.
Дошла есен ладне, мъгливе,
поле празне, гора повенуве,

Задал се голем празник – Пейчинден.
Младо и старо готвят премяна,
рано сабале още пред слънце.
Петка кротко думаше на стару си майку
– Яа, ми мале донеси до три ми воде,
воду от котъл, от голему реку,
та болну снагу да измием.
Воду от камик, воду от гюмче,
воду от подкамик, та църни очи да измием.
И воду у къркавче, от поднище да се напием,
Жажда да уталожим.
Нощеска мале сън съм сънувала –
Света Петка ми се явила и Все това ми е наредила…*

Света Петка е обявена за покровителка на град Трън през 1990 г. На 14 октомври, когато се чества нейната памет, в града се отслужва литургия във възрожденската гробищна църква „Света Петка”, а след това с литийно шествие всички, начело със свещеника, се отправят към скалния параклис. Освещават се питите, които жените са омесили и които приличат досущ на вкаменената пита на Света Петка и после от тях се раздава за здраве на вярващите. В народните представи за Света Петка прозира приемственост от почитаните в древността богини на земята, плодородието, раждаемостта като Великата богиня-майка, Кибела, Деметра, източнославянската богиня-майка Мокош и др. (4)

Света Петка се свързва и с култа към мъртвите предци, а с Петковден се поставя началото на зимните семейно-родови празници, т.н. служба, светъц, стопанова гозба, курбан и др., посветени на митичния праотец, стопанин-закрилник на дома и семейството и респ. към неговия приемник – християнски светец-покровител. Понякога Света Петка се появява в образа на змия именно в ролята си на стопанка-покровителка на дома. Не са малко случаите, в които вярата в лечителските способности на светицата е причина за построяването на параклис, църква или манастир, край извор, чиято вода се смята за лековита. Така се появява и параклисът „Св. Петка” край трънското село Джинчовци. „Некога светената вода е била до Реяновци, при рекуту. Ама сви си прали дреите. Тогава им се явила св. Богородица и им рекла дека водата че пресъне. И она пресънула…” 5 След време водата се появила до с. Джинчовци. Днес мястото е оградено и там не се прави служба или курбан, но водата се смята за лековита и за да се получи изцеление, трябва да се остави някакъв личен дар. Култът към Света Петка не е местен, въпреки, че има свои регионални различия. Светицата е една от най-почитаните не само сред българите, но и сред другите православни балкански народи. Култът към нея е част от култа към т.н. „търновски кръг светци” – св. Иван Рилски, св. Филотея Темнишка, св. Михаил Войн, св. Йоан Поливотски, св. Иларион Мъгленски и др.

(1) Запис на разказа на Милчо Витомиров в скалния параклис „Света Петка”, гр. Трън, август 2012 г. , личен архив.

(2) По данни от комплексно археолого-етнографско обхождане в Трънския край, проведено през април 1998 г. от студенти на Велкотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“ и СУ „Св. Климент Охридски“, ръководител Василка Паунова, археолог.

(3) Песента е записана от Диляна Станева, участник в споменатото по-горе обхождане; информатор Гинка Христова от гр. Трън, р. 1933 г, средно образование.

(4) Попов, Р. Светци и демони на Балканите, Пловдив, 2008. с. 70.

(5) Петрунова, Б. Оброци и оброчни места в Знеполе, Бурел и Годеч. В: Петрунова, Б. В. Григоров, Н. Манолова-Николова. Свети места в Годечко, Драгоманско и Трънско. С., МЦПМКВ, 2001, с. 13.

*Песента не е записана докрай

Използвана литература:

1. Петрунова, Б. Оброци и оброчни места в Знеполе, Бурел и Годеч. // Петрунова, Б. В. Григоров, Н. Манолова – Николова. Свети места в Годечко, Драгоманско и Трънско. С.,МЦПМКВ, 2001.
2. Попов, Р. Светци и демони на Балканите, Пловдив, 2008.
3. Светци и свети места в България / Encyclopaedia slavica sanctorum //
   http://www.eslavsanct.net/home.php?lang=bg
4. Гр. Трън, скален храм Св. Петка преподобна
   //http://www.youtube.com/watch?v=GqFDzIQmOF0
5. Данни от архива на комплексното археолого-етнографско обхождане в
   Трънския край, проведено през април 1998 г. от студенти на ВТУ и СУ,
   под ръководството на археолога Василка Паунова.
6. Лични теренни наблюдения / Видео запис на разказа на Милчо
   Витомиров, гр. Трън, август 2012 г. в скалния параклис „Света Петка”.

*Текстът е публикуван през 2013 г. в сайта Encyclopaedia Slavica Sanctorum //Достъпно от http://www.eslavsanct.net/home.php?lang=bg

ДЕН НА ДАРИТЕЛЯ

На Никулден, видният шуменски благодетел Нанчо Попович отбелязвал своя имен ден. В негова чест шуменци решават да обявят 6 декември за Ден на дарителя. За първи път Денят се отбелязва през 1937 г., въпреки че идеята е много по-стара. Още през 1895 г., в своето списание „Памятник“ ^[1], Илия Блъсков поставя въпроса за издаване на специална книга за дарителите, за да бъде увековечена тяхната памет. Идеята му остава без съмишленици. По-късно, през 1907 г., на страниците на в. „Отечествен глас“ той приканва да се напише книга със заглавие „Благодетели на шуменското общество“. Тази идея също остава нереализирана.

• 

• 

Докато е министър на просвещението, Иван Шишманов възлага на Сава Велев задачата да се напише книга, която „да съдържа биографиите, ликовете и завещанията на  онези дарители, които са подарили или завещали поне 5 000 лв. за народо-просветни цели“. „Златна книга на дарителите за народна просвета“, съставена от Сава Велев, излиза от печатницата на Хр. Г. Данов през 1907 г. Книгата включва имената на 107 български общественици с принос към народната просвета, сред които са Васил Априлов, д-р Петър Берон, братята Евлоги и Христо Георгиеви, Иванка Хр. Ботева, Иларион Макариополски и др. За много от тях са приложени и портретни снимки. В предговора към книгата авторът споделя:

„…такава работа е свързана с много мъчнотии…(…) Веднага след това се заех да събирам материали, писах около 200 писма на разни лица и учреждения,  но за жалост едва 1/10  от всичките ми писма се удостоиха с отговор. Много пъти и г. Шишманов ме запитваше: „Какво става със Златната книга“ с един страх да не би да се отчая и да напусна работа… Като съм уверен, че и в бъдеще ще се открият някои забравени благодетели, па ще се явят и нови, поставих на заглавния лист книга I…“^[2]

• 

• 

През 1911 г. излиза от печат книгата „Дарители по народната ни просвета“, с автор Велико Йорданов. Книгата е приложение към картина с ликовете на 50 дарители и съдържа биографични бележки за тях. В предговора авторът изтъква:

„Нашият народ има възвишени и славни мъже, които извоюваха въздигането, закрепването и усилването на българското племе в умствено, нравствено и политическо отношение. Но културата е продукт на множество и разнообразни фактори. Един важен, крупен фактор в нашия национален живот съставя традиционната черта в характера на нашия народ – чрез пожертвование да крепи и засилва народната ни просвета. И трябва да признаем, че в създаване на съвременна, модерна България плеяда дарители играха завидна роля, като съдействаха, поошряваха най-съществения културен фактор – просветата.“ ^[3]

• 

• 

Вторият том на „Златна книга на дарителите за народна просвета“, с автор Ганчо Ст. Пашев, излиза през 1923 г. в София. Инициаторът този път е министър Стоян Омарчевски. Книгата съдържа имената на 307 дарители и дарителски фондове в България. Идеята е във втория том да влязат имената на дарители, които не са били включени в първия, а също и на дарители, направили своите дарения след датата на издаването му.

„У българинът има заложби на щедрост и пожертувателност. Както в миналото така и днес има мнозина дарители, които са посветили живота си на обществото, подарили са на туй общество не само най-хубавите години, сили и способности, но и всичко що са събрали с усилен труд, а не рядко и при големи лични лишения…“ ^[4]

---

[1] Виж. Лечев Д. Златна книга на дарителството в шуменския край. Шумен, 1998. с. 4.

[2] Велев, С. Златна книга на дарителите за народна просвета. кн.I. [Притурка към XII. год. на сп. „Училищен преглед“ – изд. Министерсвото на нар. Просвещение]. Пловдив, 1907. с. V.

[3] Йорданов. В. Дарители по народната ни просвета. Биографични бележки. кн.1. [Приложение към картина с ликове на дарителите]. София, 1911. с. 4.

[4] Пашев, Ст. Златна книга на дарителите за народна просвета. кн.II. [Приложение към XXII год. на спис. „Училищен преглед]. София, 1923.

*Кратък откъс от дисертация на тема „Ролята на дарителството за развитие на музейните колекции в България“ (Милена Катошева, 2018). Използваните снимки са от фонда на ОИМ – Попово, любезно предоставени ми за целите на изследването от Пламен Събев, тогавашният директор на музея. На неговата светла памет посвещавам и този материал!

ЕЛА В МОЯ МУЗЕЙ

Това е една книга, която ще Ви накара да се замислите за на пръв поглед простички неща, ще ви нападнат множество въпроси, но и ще намерите възможни отговори. Тя ще предизвика любопитството и ще провокира въображението Ви. Ще си спомняте за нея всеки път, когато влезете в музей или пък се чудите къде да отидете заедно с децата си. Ще Ви се иска да разгръщате често страниците й и всеки път ще намирате по нещо ново.

Ела в моя музей!

Авторът: д-р Стефанка Кръстева завършва специалност „Българска филология“ в СУ„ Св. Климент Охридски“ и специализира музеология в Института по култура към Руската академия на науките. Има дългогодишен опит като университетски преподавател и като музеен специалист в Националния литературен музей, Националния военноисторически музей и Националния исторически музей.

Със Стефанка ме запознаха най-напред  нейните „Студии по музеология“. Трябваше да минат години преди съдбата да ни срещне на живо и двете в миг да разберем, че нашата среща не е случайна. Дълго трябваше да чакам и появата на нейната книга „По следите на литературната памет“. И сякаш обречена на чакане, много време измина и от идеята за книга на така необходимата ни за дебат тема „музеят и детето“ до нейното реализиране.

Но ето – „Ела в моя музей“ е вече в ръцете ми и аз, също както авторката, Ви примамвам да разтворите небесносините й корици и да станете ако не участници, то поне слушатели във въображаемия диалог, в който ще Ви въвлекат героите от книгата – Виктор-Диктор, Мими-Обясни ми, Бобо, който пита много и 5-годишната Никол… Защото в нея има по нещо за всеки – и за родителя и неговото дете, и за педагога, и за музейния специалист, а и за всеки, който ще се почувства изкушен да се впусне в приключението, ей така, просто от любопитство…

Издателят: Фондация „Моят музей“ е създадена с цел да подпомага музеите в осъществяване на тяхната социална и образователна функция. Фондацията разработва програми за работа с деца и възрастни, организира професионални обучения в областта на музейното образование и работата с различни публики. Председателят на Фондацията Тодор Т. Петев завършва философия и изкуствознание в САЩ. Специализира история на книжната илюстрация в Лувенския католически университет в Белгия. Преподавател е в детския образователен център „Exploratоrium“ в София, където води философски дискусии за деца, а също така занятия по история и наука.

С Тодор Петев  ме срещна именно Стефанка и аз с удоволствие бях част от екипа в първите стъпки на Фондацията – да подпомогне музеите и галериите в България за разгръщане на техния образователен и социален потенциал.

Илюстраторът: художничката Капка Кънева завършва Националната художествена академия, специалност „Книга и печатна графика”. През 2006 г. печели конкурс за работа в Cite Internationale des Arts, Париж, а през 2008 г. защитава доктората си, посветен на нетрадиционните издания за деца. Работи в областта на илюстрацията, книжния и графичен дизайн, хартиената пластика, живописта и колажа. Интересува се от аспектите на книгата като пространствен обект.

Познавам Капка Кънева само от страниците на една прекрасна детска книжка, ново издание на книгата „Влак“ – детски стихове на поета Никола Й. Вапцаров, издание на Националния литературен музей. Познавам я чрез работата й, все още не лично. Но тъй като виждам как децата, които идват в музея, се радват на тази книга, а вероятно и заради общата ни страст към онова, което можем да бъде сътворено от хартия, аз очаквам с нетърпение запознанството ни, което, предполагам,  отново ще се случи благодарение на Стефанка Кръстева.

Пожелавам успех на „Ела в моя музей“!

Милена Катошева

2015 in review

The WordPress.com stats helper monkeys prepared a 2015 annual report for this blog.

 

Here’s an excerpt:

A New York City subway train holds 1,200 people. This blog was viewed about 7,200 times in 2015. If it were a NYC subway train, it would take about 6 trips to carry that many people.

Click here to see the complete report.

ПЕЧЕНАТА ТИКВА

Душко Добродушков, архивар при окръжното управление, като занесе веднъж на подпис някои книжа в дома на господин управителя, намери го, че яде заедно с жена си и децата си тиква, опечена цяла на фурна.

Господин управителят, като подписа книжата, отряза едно парченце от тиквата и любезно го предложи на своя архивар:

— Заповядайте, господин Душко, да видите каква чудесна тиква! Само малко е прегоряла, но няма нищо. Ще извинявате.

— А, благодаря, благодаря, господин управителю! — отговори сконфузено архиварят, — аз таквоз… тикви не обичам.

— Как тъй? Вие сте от село, моля ви се, а да не обичате тиква!

На Душко му ставаше неприятно, когато му напомняха, волно или неволно, че е от село. Той се зачерви от срам.

— Да, но… стомахът ми, знаете, господин управителю, е отвикнал от такива работи — отговори той, като клатеше глава и мръщеше лице.

Очите му неволно пробягнаха по захаросаното парче тиква с почервеняла и съблазнително прегоряла кора и в гърлото му се набраха слюнки. Той не смееше да ги преглътне от страх да не разберат слабостта му.

— Де заповядайте де, не свенете се! — канеше го любезно управителят, — аз толкова години не съм турял тиква в устата си и се пак стомахът ми я приема!

— Не мога, господин управителю, противно ми е на стомаха, не мога да я накуся даже! — отговори Душко и си помисли: гледай, какво диване излязох, трябваше да взема!

И за да не стои повече срещу изкушението, той се поклони смирено, рече „сбогом“ и излезе.

Като се намери на улицата, той свободно преглътна слюнката си и пак укори себе си:

— Диване съм си, диване, и туйто! Гонят ли те — бягай, дават ли ти — взимай, ама де главо, де!

И Душко неодобрително удари с пръст главата си. Вкусното парченце тиква пак се мярна пред очите му — хубаво, топло, сладко и над него се вие тънка изкусителна пара.

— Всъщност, ако има нещо, което най-много да обичам на света, то е печена тиква — почна да размишлява той, като вървеше с наведена глава по улицата. — Ям ги като прасе. Но да им не е пустото име такова! Тиква! Звучи някак просташко, дявол да го вземе! Глупешко, селяндурско нещо! Ще кажат: тоя и тоя яде тиква — махни го — човек без култура, простак, с една дума — свиня. Някога ще ида в село, само тикви да се отям! Далече от хората!

И въображението му почна да слага пред него само тикви, сладки, хубави и ароматни.

От тоя ден Душко Добродушков стана неспокоен и нервозен. Призракът на печената тиква почна да го преследва.

Седне в канцеларията да работи, а мисълта го човърка. Пише той нещо, пише до съсипване. Но се му се струва, че перото, което скърца бързо по книгата, му шепне: тиква, тиква, тиква…

Скара ли се с някого от другарите си в канцеларията, веднага ще го нарече или печена тиква, или — какво се червиш като печена тиква, или — я се погледни, моля ти се, какъв си пияница — от главата ти се вдига пара като от печена тиква!

Нощем, щом заспи, мъчителният призрак на тиквата пак иде. Присънва му се едно поле, ама какво поле! Дълго, широко, края му се не вижда! По него се натъркаляли ония ми ти печени тикви и над всяка се вие сладка пара! Душко върви из това поле, гледа тиквите и му се иска да си откъсне, но щом се наведе, тиквата изчезва. Той пак върви по полето. Поле, но не поле, а някаква си канцелария, уж широка канцелария! Там някъде се явява голяма тиква и почва да се търкаля към него и се расте, расте, става колкото къща, колкото черкова, колкото планина, по-голяма и почва по-бързо и по-силно да се търкаля към него. Душко трепери от страх и бяга, бяга, а краката му се скъсяват, скъсяват. Чудовищната тиква го настига и се хвърля върху него.

Архиварят трепва и се събужда, плувнал в пот.

Тоя сън почва да го мъчи всяка нощ.

Една вечер писарите от управлението имаха гуляй.

Опекоха си гювеч у Калчо гостилничаря и се събраха да се повеселят. Бяха го направили лют, за да пият повечко вино. Там, разбира се, беше поканен и архиварят.

Вино, речи, песни! Любовни ли не щеш, патриотически ли не щеш. После пиха тостове. Пиха за здравето на господин управителя, с условие „тук да си остане“, разбира се, за красния пол в града, за величието на България, за царя, за българския народ, за бълхите в канцеларията и пр., и пр.

Най-после стана и господин Душко, качи се на един стол, прокашля се и вдъхновено вдигна чашата.

— Господа, почитаемо събрание, колеги, добри мои другари!

Но между тия излияния в мисълта му безцеремонно се изтърколи оная ужасна печена тиква, която тъй непрестанно го преследваше, и разбърка в главата му архивата от идеи, брани в продължение на четиринадесетгодишна служба.

Душко се помъчи да продължи. Той направи един силен жест с ръка и като я изправи към ниския таван, тържествено я задържа няколко минути, с очи, вдъхновено спрени върху другарите му.

— На равна нога, тъй да се каже… отчасти… горе-долу…

Но тиквата пак се претърколи в реката на мислите му. Душко се почувствува съвсем безсилен. Той отпусна ръката си, обърна се към другарите си и проговори с един мек, прочувствен и благ гласец, далеч от ораторския патос.

— Знаете ли какво, господа, хайде някой път да си опечем една тиква! Тъй — другарски. Не струва бог знае колко! И пак да се повеселим.

Настъпи кратко мълчание. После всички викнаха „ура“ и гостилницата на Калчо загърмя от ръкопляскания.

— Прието — Прието!

— Още тази вечер! — извика един глас.

— При-е-е-тоооо!

И вътре в пет минути те отвориха подписка, събраха известна сума, купиха тиква и я пратиха на фурната. Душко потъна в щастливи мисли.

И когато след един час тиквата се опече, той пожела сам да я донесе и отиде.

Но…

Тъкмо когато се връщаше с таблата, върху която разнасяше аромат опечената тиква, в тъмнината го срещна господин управителят.

— А-а, господин Душко! — рече му той. — Та вий сте си опекли тиква!… Радвам се, радвам се! Сигурно стомахът ви вече се е оправил!

Душко си глътна езика и не можа да каже нищо.

Когато внесе тиквата при другарите си, те всички забелязаха, че той беше прежълтял като мъртвец.

— Какво ти е? — запитаха го зачудени.

— Прилоша ми нещо! — отговори Душко, безсилно се отпусна на един стол в ъгъл и остана там мрачен и ням. Вдълбочен в някакви си тъмни размишления, той даже не поглеждаше другарите си, които с охота и радост ядяха сладката тиква.

— Душко, вземи, братко — канеха го те.

— Не яде ми се — отговаряше той печален и убит и наставяше плачливо:

— Зле ми е, много ми е зле, момчета!… Ще се мре…

Елин Пелин

2014 in review

The WordPress.com stats helper monkeys prepared a 2014 annual report for this blog.

Here’s an excerpt:

The concert hall at the Sydney Opera House holds 2,700 people. This blog was viewed about 8,200 times in 2014. If it were a concert at Sydney Opera House, it would take about 3 sold-out performances for that many people to see it.

Click here to see the complete report.