ПИСМА ОТ ОДРИН

Имам една книга, която от пет години лежи на нощното ми шкафче. Много книги идваха и си отиваха оттам, но тази винаги остава. Прочетох я за няколко часа, още в същия ден, в който я получих. Понякога я разтварям, поглеждам част от някое писмо, но не я чета повече. От време на време забърсвам прахта и после пак я поставям на шкафа. Да стои там. Като рана и болка, като съвест и благодарност, като гордост и чест…, като едно постоянно припомняне…

Корица на първото издание на книгата през 1964 г. (1)

с. Емерлий, 13.02.1913 г.

Райна,

Обещах да ти опиша втория ден, прекаран на позицията между дълбоките снежни преспи. Е, добре, слушай, той е много по-интересен от първия. Вечерта криво-ляво се домъкнахме до бойната линия. Духаше тънък леден ветрец под звездното небе. Накладохме големи огньове в дола на едно очистено от снега място. Там идваха да се сгряват всички премръзнали в окопите. Топихме сняг за вода и правихме чай. Всички землянки лежаха затрупани под няколко метра дебели снежни преспи… Цялата нощ прекарахме будни, залисани в приказки… (…) Турците всеки 15 минути изпращаха специално за нас по един топовен салют от крепостта… (2)

В предговора на второто издание на книгата (2009 г.) Радина Нанчева – внучка на Г. Стайнов пише: „През Балканската и Междусъюзническата война един млад офицер носи със себе си фотоапарат. Той активно участва в бойните действия, прави снимки и пише редовно писма на младата си жена. В писмата описва живота на фронта, бойните действия, доколкото не представляват военна тайна, бита, всичко, което му прави впечатление. Той е умен, наблюдателен и интелигентен човек. Описва ужасите на войната, дъжда, калта, студа, болестите, но също така и оптимизма, веселия нрав и героизма на българския войник.“ (3)

Българските вoйници са се превърнали в „склуптори на животни“. Снимка на Г. Стайнов. Примирие в сняг около Одрин. Снимките обясняват по-добре от всички коментари продължителното бездействие на обединените военни сили около Одрин: Снегът им се противопостави, както и на турската армия от Чаталджа, едно естествено примирие, което възпираше усилията на бойците и пречеше на всички операции. (Коментар на L’Illustrasion) (4)

… Сутринта почнахме изравянето на землянките. А това не е лесна работа. Преспите, които лежат над землянките, са от 3 до 5 метра дълбоки. Аз въведох особен метод за работа, който едновременно беше бърз и много забавителен… Подкопава се пряспата отдолу. Обрязва се встрани и горе с малките войнишки лопатки. После се изкачват няколко души върху пряспата и скачат върху подкопаното парче… (…) Натиснат с дружни усилия и големият блок, колкото цял вагон, се откъсва изпод краката им. Полетява стремително надолу в дола, а всички, които са били горе, се строполясват подир него, кой с глава надолу, кой на гръб, падат на мекия сняг. Това разсмиваше и забавляваше всички. Тази работа продължи до 3 часа следобед, но землянките все още продължават да лежат дълбоко под снега. След 3 часа войниците трябваше да почиват, но повечето от тях не искаха да гледат повалените исполински блокове сняг. Те се заловиха пак на работа. Българският войник е и добър скулптор! След един час всички големи блокове сняг се превърнаха на исполински бели мечки, снежни хора с валчести глави, а очи и уста, направени с черна кал… (…) Фотографирах ги и ги изпратих на „Илюстрасион“ в Париж… (5)

Заглавната страница на вестник L’ILLUSTRASION 3655 от 15 март 1913 г. Пред Одрин: боийците блокирани от снега. Снимка от офицер Г. Стайнов от 30 пехотен полк (6)

Кой е Генчо Стайнов? Роден е на 15.01.1884 г. в Казанлък, в семейството на Стоян и Бонка Стайнови. Има двама братя – Маньо и една сестра – Пенка. Генчо Стайнов учи начално училище и прогимназия в родния си град, след което завършва Търговската гимназия в Свищов. После баща му го изпраща в Муден, Швейцария, където Генчо Стайнов завършва земеделско училище. Интересите му обаче са в друга посока – посещава лекции по хидростроителство и електроинженерство и веднага след завръщането си в България, през 1908 г., започва да проучва възможностите за построяване на електроцентрала в Стара планина. През 1911 г. е регистрирано Електрическото акционерно дружество „Победа“ – инвеститор и собственик на бъдещата водноелектрическа централа „Енина“, в което семейство Стайнови са съдружници с търговската фамилия Хаджигенчеви от Дряново, а Генчо Стайнов е главен проектант и ръководител на строежа. По време на Балканската и Междусъюзническата война работата е прекратена, а Генчо Стайнов е мобилизиран. Участва в битката за Одрин, откъдето са и неговите писма до близките му, в които той описва войнишкия живот. След края на войната работата е подновена и на 31 декември 1913 г., в полунощ, Казанлък е захранен с електрическа енергия!

Тримата братя – Маньо, Генчо и Петко Стайнови (от ляво на дясно) след края на Междусъюзническата война. (7)

След Първата световна война, в която Генчо Стайнов взима участие като командир на противосамолетна батарея, той поема ръководството на фирмата „Братя Стайнови“, на ЕАД „Победа“, на фабриката за вълнени прежди и платове. През 1930 г. създава в Казанлък акционерно дружество „България“ и в съдружие с английската фирма „J&P Coats“ Ltd – Glasgow отваря фабрика за шевни конци. През 1940 г. основава в София дружество „Дядо Мраз” за производство на детски дрехи от трико. До края на живота си Генчо Стайнов се занимава с научно-изследователска дейност в различни области – електрификацията на страната, хидрология и хидрометеорология, хелиоенергетиката. Негови са и някои интересни изобретения – уред за измерване на слънчевата активност, оригинална кофа за копаене на кладенци, изобретение в областта на високоскоростната фотография. През 30-те и 40-те години на ХХ век е член на Управителния съвет на Общия съюз на българските индустриалци, известно време е и негов председател. Член е на Управителния съвет на застрахователно дружество „Витоша“ – София и на Държавния електрификационен съвет към Министерство на благоустройството.

От младежките си години до последните си дни рисува – графика, акварел, маслени бои, приятел е с големите ни художници Дечко Узунов, Сирак Скитник, Бенчо Обрешков. Купува картини на Иван Милев, за да го поддържа финансово. Осигурява средствата за пътуването на Цанко Лавренов до Света гора. Освен в картините си, запечатва обкръжаващия го свят с таланта си на добър фотограф и кинооператор. Генчо Стайнов се занимава и с приложно изкуство – по негови скици се изработват мебели, тъкат се вълнени губери и текстил. Като запален планинар и скиор, през 1902 г. основава туристическото дружество в Казанлък, а през 20-те години заедно с Борис Вазов, арх. Донков и Александър Хитов построяват хижа „Кукуряк“ на Витоша.

Семейството на Генчо Стайнов на фронта, 1917 г. (8)

На 25 години Генчо Стайнов се жени за 18-годишната Райна Георгиева, с която имат 3 деца и щастлив брак в продължение на 56 години. През 1947 г., по време на национализацията, е иззето цялото му недвижимо имущество, акции и ценни книжа, спестявания в банки. Благодарение на застъпничеството на неговия първи братовчед – композиторът Петко Стайнов, е оставена поне къщата му в София. Генчо Стайнов умира на 24.02.1966 г., на 82 години, няколко месеца след смъртта на съпругата си Райна.

Бивак при с. Емерлий, 01.11.1912 г.

Миличка,

Мнозина, когато влизат в сражение, се кръстят и молят богу да ги запази живи и здрави, а аз винаги в такива минути изваждам малкото портретче, гдето тримата с малкото Бонче сме събрали главите си, доближавам го до устните си и шепна: „Милички мои, за вашата чиста обич, за разцвета на вашата китна младост аз искам да остана жив, да ви видя пак и нашата троица още един път да си събере главите близко една до друга, засмени и обладани от най-чиста радост! – Това е моята молитва…“

(1 -10) Подбраните откъси от писма и използваните снимки са от книгата на Генчо Стайнов Писма от Одрин. 1912 – 1913. [Писма и снимки от Балканската и Междусъюзническата война, някои от които не са публикувани досега]. Издателско ателие Аб. София, 2009. ISBN 978-954-737-764-6. 227 с.

Милена Катошева