Катедралата в град Шартър, Франция, съществува вече 800 години. Тя е паметник на средновековната инженерна мисъл и великолепен шедьовър на готическата архитектура. Тази прекрасна сграда има дълга история, в която се преплитат пожари, разрушения, предателство и насилие. Там се е водела ужасната битка между аристократите на Европа и силната католическа църква. През юни 1194г. над град Шартър се извива силна буря и мълния удря катедралата му, която е една от най-важните в западния свят. Пожар поглъща дървения покрив и след това огънят обхваща близките къщи. От града остават само димящи руини. Жителите му са загубили домовете и имуществото си. Но най-голямата загуба била катедралата и съкровището, което тя пазела-туниката на Богородица. Вярвало се, че Дева Мария била облечена с нея в деня на Благовещението. Тя била подарена на града от краля на Франция през 876г. и била символът на Шартър. Градът съществувал благодарение на нея. Сега без катедрала и без туника нямало да има поклонници и съответно приходи, и хората ще гладуват. Жителите се уплашили, че това е божие наказание за греховете им и се обърнали към църквата за напътствие.
Рено дьо Моко, епископ на Шартър и влиятелна личност във Франция, им дал обяснение. Той казал, че пожарът е знак от Богородица, която иска да й построят нов, по-красив храм. Епископът обещал на жителите на Шартър, че ще издигне нова катедрала и се заклел, че тя ще е най-високата, строена някога. Новата катедрала щяла да затвърди и влиянието на църквата в цялата област. Така възникнал амбициозния план за строежа на Шартърската катедрала.
Избор
ът на архитект за този грандиозен план бил изключително важен. Няма сведения кой е бил този архитект, нито как е бил открит. Явно това е бил човек с голям опит, но неговото име остава неизвестно за нас. Той използвал прости геометрични фигури за проекта на катедралата. Тези фигури стоят в основата на готическата архитектура – кръг, квадрат и равностранен триъгълник. Те са използвани при всеки един детайл в проекта на катедралата. За средновековния човек тези три елемента били пример за хармония, а геометрията била божествена дейност. Кръгът е свещен символ за чистота, около кръга може да се опише квадрат, а диагоналите му го разделят на четири триъгълника. Всеки елемент в проекта е производен от тези три фигури. Завършената катедрала щяла да бъде един шедьовър на хармоничните пропорции, образ на космическия ред.
На мястото на днешната катедрала, от 350г.от н.е. до тогава, непрекъснато е имало църкви. Те често били строени, защото старите били опожарявани. Старата романска катедрала, унищожена при последния пожар, била дълга и тясна. Тази форма не се харесвала на епископа и той превърнал правоъгълната форма в кръст. Главният кораб на сградата щял да стъпи върху старите основи, но двете нови крила изисквали нови фундаменти. Никой не знаел колко големи да са те и как да ги изчислят. А може би са знаели, след като катедралата не е рухнала и до днес. Още повече, че Шартър по това време е бил център на философска школа, посветена на Платон. Може би пропорциите на Шартърската катедралата отразяват една много по-сложна математика, отколкото можем да допуснем. Епископ Рено имал и други, на пръв поглед непосилни изисквания. Вдъхновен от една от главните идеи на готическата архитектура – вътрешността на храма да бъде обляна в светлина, той поискал много и големи прозорци. Архитектът знаел, че големите прозорци ще отслабят значително конструкцията, а с традиционните строителни методи не можел да постигне целта. С римската арка, използвана преди 1200 години при строежа на Колизеума, можело да се пренасочат усилията в страни от прозоречните отвори. Товарът се предавал надолу и в страни. За да се компенсират тези сили били необходими дебели стени, а не още прозорци, както искал Рено. Имало решение, но технологията била сравнително нова и не била използвана в такива мащаби. Това била стреловидната арка. За разлика от римската, стреловидната арка предава почти цялото усилие надолу, а не в страни. Така само колони били достатъчни да предадат товара към земята, а това означавало по-малко камък, по-лека конструкция, с много големи прозорци. До този момент нямало подобна сграда. Архитектът нямал друг избор, освен да използва стреловидни арки, което било много рискован ход.
Няколко месеца след пожара, планът на архитекта бил готов. За осъществяването му обаче, било необходимо не само добър проект, но и огромни средства и многобройна работна ръка. Епископ Рено трябвало на всяка цена да спечели жителите на Шартър, да ги накара с ентусиазъм да се включат в този гигантски строеж, като бил твърдо решен да затвърди позициите на църквата. Посещение на кардинал от Ватикана му помогнало в тази задача. Докато кардиналът проповядвал, епископът се появил, носейки туниката на Богородица. По време на пожара, монаси взели туниката и я спасили от огъня. Хората повярвали, че е станало чудо, че Дева Мария не ги е изоставила, изпаднали в екстаз. Тази история, независимо дали била вярна или не, постигнала желания ефект. Жителите на Шартър били готови да се включат с ентусиазъм в строежа на катедралата. Но освен работна ръка били необходими и огромни средства. Приравнена към съвременна валута, сумата била близо един милиард долара. Събирането на такава сума в един град с население под 10000 души означавало всеки да дари по 100000 долара. Очевидно това е било невъзможно. Но жителите на града, вдъхновени от чудното спасяване на туниката решили да дарят всичко, което имали- бижута, пари, семейни реликви. Тези средства обаче не били достатъчни. Тогава епископ Рено призовал цяла Европа да дари пари за новата катедрала. Вестта за чудото с туниката се разпространила из целия християнски свят и скоро от различни краища започнали да пристигат дарения.
През 1195 основите вече били положени и били събрани достатъчно средства, за да започне изграждането на стените. Камъкът – жилав варовик, необходим за строежа бил открит след дълго търсене на около 8 километра от града. Каменните блокове се обработвали в кариерата и се транспортирали до строежа с каруци. Населението на Шартър се включило с всички сили в извозването. А в града майсторите-зидари започнали изграждането на една от най-забележителните църкви в света. Била създадена отлична организация. Архитектът пресметнал, че ще му бъдат необходими 500 майстори. За всяка дейност си имало отговорник, който се избирал от майсторите, а той от своя страна отговарял пред архитекта. Различните занаятчии се организирали в гилдии, наречени братства. Всяка гилдия си създала правила и се обособила. Те много ценели способностите си и ревниво пазели тайните си. Тези тайни организации на средновековните занаятчии един ден ще се превърнат в сегашното общество на свободните зидари.
Каменоделците били най-високо платени и уважавани. Съвсем логично – целият проект зависел от тяхното майсторство. Но след като камъните били готови, те трябвало да се поставят на мястото им, залепени с хоросан. Средновековният хоросан се правел от варовик, който се изпичал, за да се получи негасена вар. След това тя се смесвала с вода и се получавала гасена вар. Правилното съотношение между вар и вода било решаващо. Ако се добави повече вар, хоросанът се напуквал, ако е повече водата – хоросанът бил твърде слаб. Освен това средновековният хоросан стягал много бавно и много се влияел от температурата. Затова се работело само през топлото лято, иначе хоросанът замръзвал.
През следващите няколко години епископ Рено продължавал да търси начини за набиране на средства, а една от най-влиятелните благороднически фамилии във Франция, която владеела областта по всякакъв начин се стремяла да попречи на строежа. Епископът започнал да продава индулгенции. Но парите не били достатъчни и той увеличил данъците. Строителството продължило, но търпението на хората се изчерпвало. Те били почти разорени, а катедралата не била готова. Верността им към църквата започнала да се изпарява.
През 1209 година, 15 години след началото на строежа положението се влошило още повече, когато Рено бил призован от Ватикана да се включи в свещената война в Южна Франция. Отсъствието му дало възможност на графинята на Шартър да настрои населението в своя полза и през есента на 1210г. гневът на жителите изригва в насилие. Те нападат катедралата, ограбват и палят църковните имоти. Свещениците изпаднали в паника, скрили туниката и отказали да отслужват литургии. По време на размириците избухнал пожар и като по чудо катедралата останала незасегната. Когато разбира за този бунт, кралят на Франция налага глоба на жителите на Шартър и на графинята. Сумата, която днес се равнява на 20 милиона долара, позволила строежа да продължи.
През 1217 година, 23 години след началото на строежа, стените били почти завършени. Вниманието сега се насочило към покрива и носещата му конструкция– каменния свод. Стените са изградени така, че да има огромни прозорци, затова покривът трябва да е изключително лек. Всички познати досега варианти били твърде тежки, затова архитектът използвал нов конструктивен елемент – оребрения свод. Отначало се правели дървени арки с размерите на свода, след това се издигали и се поставяли върху стените. Върху тях камъните на ребрата се подреждали и се фиксирали. Накрая се слагал ключовият камък, за да се сглоби свода. Щом хоросанът стегне дървените арки се махали и здравите каменни ребра били готови.На теория леките оребрени сводове трябва да действат като чадър. Ребрата поемат товара и го предават надолу чрез колоните. Архитектът обаче се притеснявал, че тежестта може да се предаде и в страни, а не само надолу и не посмял да поеме този риск. Задължително било да се осигури помощ за стените.
Решението на този проблем довело до появата на едно от най-красивите, най-ефективните и революционни открития на готическата архитектура – контрафорсите. Точно те са позволили катедралата да се издигне на такава височина. Контрафорсите са масивни каменни конструкции, които играят ролята на подпори на стените. Те се свързват към сградата в мястото, където сводът ляга върху стените. Всички странични усилия се предават от тях към земята. Добавени са многократно по цялата фасада. При нито една катедрала досега контрафорсите не са били такава неразделна част от конструкцията. След изграждането им можело да се пристъпи към покрива. Но стените били ужасно високи, те достигали 36 метра. Твърде високи за издигане на материалите по познатия начин. Трябвало отново да се измисли нещо ново. Архитектът започнал да проучва военните катапулти и започнал да мисли как да накара някоя бойна машина да издига камъни, вместо да ги изстрелва. Вниманието му било привлечено от трибушетът и след преработване бил измислен кранът. Системата от макари и огромно колело разположена на 36 метра над земята, повдигала всичко. Работата била изключително опасна, колелото било задвижвано от работници.
След като покривът бил завършен вниманието се върнало към главната идея на епископ Рено – катедралата да бъде изпълнена със светлина. Рено искал прозорците да са великолепни. Първата задача била да се направи цветно стъкло. Смесвали пепел и промит пясък и ги стапяли при висока температура. Цветовете се получавали чрез добавянето на метални окиси в разтопеното стъкло. Епископът искал нов, невиждан досега цвят, достоен за Богородица. Майсторите създали уникален син цвят, който омайва с чистотата си. Те се договорили да отнесат формулата му в гроба и този цвят съществува единствено в катедралата на Шартър. Витражите се изработвали от разноцветни стъклени парченца, съединени и скрепени с оловни рамчици. Тази техника давала на готическите майстори големи възможности: тя позволявала да се обединят цветовият и светлинният елемент в живописта и това правело изображението по-одухотворено. Цветовете на витражите искрят и трептят, те са живи багри напоени със слънчеви лъчи. Готическите витражи ни покоряват със своето сияние, прозрачност и наситеност на цветовете. Те са едно своеобразно изкуство, както гръцката вазопис, византийската мозайка и др. Най-красивите готически стъклописи от XIII век са тези от катедралата в Шартър. В нея има около 1200 стъклописа, които имат обща площ 2000 кв.м. и са изработени в периода 1205-1240г.
Преди още да бъдат довършени прозорците на катедралата обаче, епископ Рено починал. Той не успял да види напълно реализирана своята мечта. Неговата смърт създала криза във властта, борбата между аристократите и църквата се разгоряла отново и довела до бунтове и смърт. През следващите 40 години се изредили още 5 епископа и 9 архитекта, докато катедралата бъде завършена.
Най-накрая, 66 години след пожара, породил идеята, катедралата на Шартър била завършена. Тържественото и откриване станало на 24 октомври 1260г. Лично кралят на Франция Луи IX представил величествената сграда на света. Камбаните биели, улиците били пълни с хора. Много от тях участвали в строителството на храма, а сега те и децата им можели да се насладят на великолепието й. Поклонници от цяла Европа идвали, за да участват в тържествата. За нас е трудно да си представим въздействието, което тя е оказвала върху селянина, идващ в Шартър за първи път. Той вероятно не бил виждал и една каменна стена, защото живеел в паянтова къща от кал и клони. На този фон катедралата изглеждала като нещо от друг свят. Изправяйки се пред величествената постройка, хората изпитвали силно благоговение. И това е напълно разбираемо, защото на главния портал те посреща една от най-прекрасните сбирки на скулптурни фигури в света. Редицата от човешки фигури във вид на колони, разположени от двете страни на портите, впечатляват с грациозно удължените форми и приветливото, дори леко усмихнато изражение.
Това са т.н. крале и кралици, те сякаш подканят поклонника да влезе вътре. Образите от западния портал на Шартърската катедрала са едни от най-истинските, най-одухотворените и аристократични образи, създавани някога в Западна Европа. Характерно за готическата архитектура е, че главната фасада се откроява от останалата част от сградата, тя се изправя пред зрителя като величествена заглавна страница на разтворена книга. Заради многобройните си статуи и релефи, около 1800, катедралата в Шартър била наречена „Каменната Библия”. Трите портала на западната фасада са обрамчени с островърхи арки, отново с релефни изображения. Над арките се издигат три големи прозореца, а в центъра над тях има великолепен витраж с форма на роза.
Сградата на катедралата се обръща с лицевата си страна към човека, който възнамерява да влезе в нея. От западната страна на сградата има две кули-камбанарии, високи над 90 метра. Те са украсени с два различни върха, разделени по време от четири столетия, но двете кули са удивително добре съгласувани помежду си и с нищо не накърняват очарованието на сградата.
Всъщност строежът на много катедрали започвал още преди оформянето на готическия стил и били завършвани едва, когато стилът загубвал строгите си форми. Някои от тях оставали недовършени.
Северната страна на катедралата също е много интересна и красива. Тук отново има три портала с островърхи арки над тях, високи прозорци и великолепна розета.
Време е да влезем в катедралата на Шартър…
Щом поклонникът прекрачел прага на храма се изправял пред лабиринт. Всеки трябвало да измине пътя до центъра му преди да влезе в катедралата. Лабиринтът е символ на пътя, който човек трябва да извърви, за да се пречисти. През Средновековието пътя до центъра на този лабиринт бил изминаван на колене. Най-накрая поклонникът достигал до края на лабиринта.
Едва сега той можел да погледне нагоре и да се възхити на невероятния интериор. Стените били боядисани в тъмно оранжево, а сводовете в няколко цвята – зелено, червено, синьо и златно. Огромният катедрален олтар се състои от 40 резбовани сцени от живота на Исус Христос и Дева Мария. Той бил започнат през 1514 г. и завършен два века по-късно. Отгоре се разливала тайнствената светлина, която като балдахин надвисвала над полутъмната зала и карала въздуха да трепти. А под сводовете се носели звънливите ангелски гласове на невидим хор. Музиката за човека на средните векове е имала изключително значение. Вътрешността на катедралата, с височина 37 метра, има невероятна акустика, която била търсен ефект от нейните архитекти.
Хората живеели в тесни тъмни и криви улички, къщите с островърхите си покриви, 2-3 етажни, били построени от дърво и често ставали жертва на пожари. Катедралите, със своите величествени форми се извисявали гордо над градската суета. За място на катедралата обикновено избирали градския площад, открит от всички страни и най-оживената част по време на панаири. Развитието на готическото изкуство е плод на подема на градската култура, на стремежа за свободен обществен живот и духовна дейност. Затова и мястото на катедралата не е на някой хълм, както гръцкия храм, нито пък върху стръмна скала като непристъпния романски замък. Тя се изправя над града с величествената си, строга каменна фасада от вън и тайнствена и мистериозна отвътре.
И днес посетителите на Шартърската катедрала са впечатлени по същия начин, както хората в онези времена. И това ни свързва с тях през вековете. Сега, 800 години по-късно мечтата на епископ Рено все още се издига над града, привличайки един милион туристи всяка година. Те идват да се възхитят на прекрасната постройка и да се потопят за миг в мистерията, която все още крият у себе си средновековните готически катедрали.
Използвана литература:
- Алпатов М.,История на изкуството т.2, С 1982
- Кларк К.,Цивилизацията, С 1989
Други източници на информация:
- Древните мегаструктури, Катедралата Шартър-док.филм на National Geographic
- Снимки – Google Earth
Блогът на Милена Катошева 