The WordPress.com stats helper monkeys prepared a 2014 annual report for this blog.
Here’s an excerpt:
The concert hall at the Sydney Opera House holds 2,700 people. This blog was viewed about 8,200 times in 2014. If it were a concert at Sydney Opera House, it would take about 3 sold-out performances for that many people to see it.
Когато бях малка, баба ни събираше на село [1] и вечер, като си легнехме, винаги ни разказваше приказки. Помня, че всички приказки бяха страшни и ние хем се плашехме, хем искахме отново и отново да ни разказва за Мáрините црéва или за Нерóдена момá. Накрая завършваше с Твърдушка, Мекушка и Сладушка и ние сладко заспивахме, налягали всички заедно с баба по ширината на леглото.
След време, когато започнах да чета приказки не като дете, а като възрастен, попаднах на запис [2] на една от бабините приказки.
Мáрини црéва по греди висáт
Имáло една мáщеа и едно затéчено мóмяче. Ама ѝч не го обичáла, та правѝла-чинѝла сал да се откѝне от него. Месѝла му еднáж погачé от пéпел, далá му го и го нападѝла да спие далéк у една запустéла воденица. Мóмячето зéло погачето, зéло си още петлéнцето, кýтренцето и мачéнцето и кренало. Що че, сиромáшкото – еле си нема макя? Одѝло-одѝло и най-пóсле стигнало. Сгушило се до дзидовето на запустéлата воденица. Мркнáло и седнáло да вечéра. Тогай мачéто реклó: „Мау-мяу!”. Детéто откинáло от погачéто и му далó. Ама и кýтрето реклó: „ау-ау!”. Откинáло и на нéго. И петлéто зéло да кукурѝга. И нему далó.
Баш у полýнощи дошéл едéн вапѝр, зел да трóпа на вратáта и да вѝка:
– Мала мóме, óтвори ми да флéзна!
– Кýче-мáче, каквó да кáжа? – попрашáло момячето кýтрето и мачéто.
А онѝ му реклѝ:
– Кáжи му да донесé прет воденицата злáто, сребрó и свѝлени дрéй, па тогáй че му отвóриш.
Вапиро натрупáл цáли кýпища прет вратáта и па зел да тропа да му отвори:
– Мáла мóме, óтвори ми да флéзна!
Не сáкаш ле, по това врéме петлéто извикáло, „кукуригу-у! Кýтрето зéло да джáвка, мачéто да мяýка, и гяволо беш да го нема, оти рассавнáло се билó.
На изгреф момячето собрáло сѝчко, що му донéл вапѝро нощéска, и кренáло да с’ ѝде дома. Мáщеа му се почудила и зéла да прáша от къдé му е товá богáтство. Онó й сичко расправѝло. Тогáй онá си намисльѝла да прáти таа нош своéто мóмяче. Месѝла му погачé от чисто брашнó, далá му кýтрето, мачéто и петлéто, и го изпратѝла. Ошлó и оно у воденѝцата. Стевнѝло се и реклó да вечéра. Кýтрето зéло да вѝка ау, мачéнцето мяу, петлéто кукуригу. Момячето нѝщо не им дало, а им реклó:
– Е, пукнéте де! – и зéло самó да ядé погачето.
По едно време етé ти го вапиро иде, троп-троп на вратата и дума:
– Мáла мóме, óтвори ми да флéзна!
– Пéтле, куче, мáче, що да кажа?
– Самá яла, самá думай, – реклѝ ѝ онѝ.
И така до трѝ-пати. Вапиро улезнал у воденицата и изéл момячето, цревáта му закачѝл на грéдите. На зарантá петлето се провикнало:
– Кукуригу-у! Мáрини црéва по греди висáт! (оти Мáро му билó ѝмето).
Вариантите на тази приказка са много като всички носят едно сякаш обобщено заглавие – „Една мащеха…” [3] и сходен модел на представяне. Трябва да се отбележи, че в повечето от вариантите присъстват едни и същи архетипни образи и мотиви.
Мотивът за благодарните животни или както ги нарича Проп „дарители – помощници” 4] носи белезите на тотемизъм. Вярата, че след смъртта на човека, неговата душа преминава в животното-прародител, откриваме в често срещаната формулата за забрана да се изяжда животното, пресъздадена чрез сюжета заплаха – молба – пощада. Нещо като в приказката за златната рибка.
В нашата приказка тотемичната вяра преминава в друга форма, дължаща се на уседналия начин на живот, когато животното е вече приятел на човека. Петлéнцето, кýтренцето и мачéнцето са помощниците, които предлагат своята услуга в знак на благодарност. Тук те не са застрашени пряко от възможността да бъдат изядени, но към тях е отправено: „Е, пукнéте де!” – от второто момиче, на което те разбира се не се явяват дарители – помощници в последствие.
Изпращането в гората е друг мотив, който присъства често в сюжета на вълшебната приказка. Той е свързан с инициацията като един от най-важните преходни обреди в живота на социума. Преминаването от една социална група в друга е свързано с някакво изпитание, което следва една обща формула отделяне – преминаване – приобщаване. В разглежданата приказка отделянето се осъществява чрез изпращане на детето (неофита) не в гората, а „далéк у една запустéла воденица”. Колко далече не е ясно, защото момичето „одѝло-одѝло и най-пóсле стигнало”. Това разбира се, за една приказка означава достатъчно далече. Също като „вдън гора”.
Отиването на децата на далечно място се извършва по различни начини – могат да бъдат отведени от бащата, отвлечени, а в много случаи биват изпратени там от злата мащеха. Образите на злата мащеха и заварената дъщеря се появява в приказките, за да изместят „враждата”, както я нарича Проп, между бащата и сина (който обикновено е глупав, мързелив, пакостник и т.н.) Но тъй като тази „вражда” не е типична за едно патриархално общество, тогава на помощ на разказвача идват новите лица, влезли в семейството – обикновено това е втората жена на съпруга, като задължително тук има наличие и на дете от първия брак – заварениче, върху което се стоварва омразата.
Споделянето на обща храна е древна ритуална практика като в много приказки мотивът присъства като гощавка на героя от вещицата. В нашата приказка няма вещица, но дарителите-помощници трябва да бъдат нахранени. В някои от вариантите няма питка, а момичетата са изпращани да мелят брашно на воденицата( Воден, Нови Пазар) или да „тепат лен”(Банско), а във вариант от с. Ракита, Брезнишко [5], момичето е изпратено на воденицата с погача от лайно и торба въглени, които да смеле на брашно. В повечето варианти погачата, дадена на заварената дъщеря, е от пепел, а на доведената – от хубаво бяло брашно.
Почти във всички варианти на приказката завареничето е изпратено далеч от дома през т.н. „поганни” или „караконджови” дни, когато според народното вярване се явяват нечистите сили, които могат да навредят на хората. В нашата приказка такава нечиста сила е вапѝро. [6] „Къмъ полунощъ, когато „цало село спѝе”, вапирътъ или вапирѝцата напуска своя гроб…” [7] Пропяването на петлите на разсъмване е най-сигурният знак, че вапирът е прогонен. Затова и в приказката той бива изпращан за злáто, сребрó и свѝлени дрéй, за да мине нощта по-бързо.
Приказката завършва с разкъсване на момичето, неуспяло да премине изпитанието – един от най-важните елементи на вълшебната приказка. Той препраща към древни митологични представи за разчленяването, което предшества прераждане, макар тук жертвата да не се възстановява отново. „Вапиро улезнал у воденицата и изéл момячето, цревáта му закачѝл на грéдите.”
Закономерните еднотипни сюжети на вълшебната приказка и присъстващия почти задължително мотив, отразяващ обреда на инициацията, са доказателство за техния общ праисторически корен. Те са възникнали на базата на една и съща историческа действителност, а техните сюжети са се променяли заедно с промяната на битовите, социални и религиозни условия. Приказките и фолклорът като цяло са онзи важен елемент, който пренася културната памет от митологията към съвременната литература – един своеобразен мост между миналото и бъдещето.
[1] Селото се казва Скрино, Бобошевско, а баба – Христина Митрева, беше изворът на приказки в моето детство.
[2] Приказката е представена тук чрез записа на Иван Кепов. Кеповъ, И. Народописни, животописни и езикови материали отъ с. Бобошево – Дупнишко. 1931. // Сборникъ за народни умотворения и народописъ. Книга XLII.
[3] Българско народно творчество. ред. А. Каралийчев и В. Вълчев. Т IX. Приказки вълшебни и за животни. С. 1963. с. 504-508.
[4] Проп, В. Я. Исторически корени на вълшебната приказка. б.г. , с. 152-153.
[5] Българско народно творчество. ред. А. Каралийчев и В. Вълчев. Т IX. Приказки вълшебни и за животни. С. 1963. с. 506.
[6] Освен вапир, в народните вярвания на хората от бобошевския край, откъдето е тази приказка, има още няколко зли сили – навяци, мора, гявол, меджерок, караконджоль, кондзо, джом, самовили, змейове и змеици.
[7] Кеповъ, И. Народописни, животописни и езикови материали отъ с. Бобошево – Дупнишко. 1931. // Сборникъ за народни умотворения и народописъ. Книга XLII. с.113.
Блогът на Милена Катошева 