ПРИКАЗКА ЗА ДЯДО ПЕЙЧО И СВЕЩЕНИЯ ДЪБ

california-oak-trees-free-spirit-c-ribet

На татко, който ми липсва постоянно…

Дядо Пейчо седеше в градския парк с вдигнато нагоре, набраздено от времето лице, и гледаше старите сенчести кестени над себе си. И отново в главата му нахлуха спомени. Той се отпусна на пейката, затвори очи и се остави за пореден път споменът да го завладее напълно. Кестенът се превърна в дъб, няколкостотин годишен, а той – в малко момче… Върна се отново там, в родното село Груинци, Босилеградско, някъде отвъд граничната бразда, разполовила завинаги сърцето му. Едната част останала там, под дъба, а с другата дядо Пейчо продължил живота си на преселник.

Мястото, на което растял старият дъб, било свещено. Там хората от селото се събирали в радост и в мъка, там вдигали сватби и кръщавали децата, там правели съборите и курбаните си. Но дъбът растял на ливадата на дърводелец и един ден той решил да го отсече. Приготвил секирата и нито молбите на съселяните му, нито заканите можели да го убедят да не посяга на вековното дърво. Дори най-възрастният старец в селото, стогодишният дядо Йове, който помнел този дъб още от детството си, не можел да склони дърводелеца да се откаже от своето намерение.

Изведнъж дядо Пейчо сякаш чу момчешкия си глас:

– Качи се при мен, чичо Миланеее! Ела да видиш, от тук се вижда цялото село… и Босилеград! И всички села отвъд границата! Цяла България се вижда! Не можеш да го отсечеш!

Заръмя ситен дъждец, а вятърът събори от клоните няколко кестена, които паднаха върху пейката. Дядо Пейчо се стресна, потрепери от хладния въздух, но продължаваше да седи… Болката и тъгата по родния край не го напуснаха никога. Той не можеше да забрави онази злощастна година от детството си, когато по силата на Ньойския договор през село Груинци, пръснато с 13-те си махали в долината на Студена река, преминава новата граница. През имотите, през дворовете, през нивите…, през къщите. Разделя цели родове, разделя съдби. Граница, която преминава през сърцата им.

Дърводелецът оставил секирата и написал на кората на дъба: „Завещавам този многовековен дъб на най-малкия му защитник Пейчо. Да се предава от поколение на поколение българи за вечни времена. От него се вижда България.”

Дядо Пейчо стана бавно, загърна дрехата си и запристъпя леко по килима от кестени и есенни листа в градския парк… Свещеният дъб вече го няма. Няма я и родната му къща в село Груинци. Но завещаното от чичо Милан, дядо Пейчо пази и до днес в сърцето си, за да го предаде на своите деца и внуци. И така от поколение на поколение българи. За вечни времена…

Милена Катошева

Вдъхновено от разказа на Пейчо Пейчев, роден през 1914 г. в село Груинци, Босилеградско, в книгата на Цветана Манова „Сокове от корена. Етноложки интервюта“, с. 324-327.