Грях
Можеш ли да кажеш грехът къде е? Правиш нещо уж за добро, пък то лошо излиза. Уж от греха искаш да избягаш, а право към него търчиш. И нашата с хаджи Дима точно тъй стана. Преди години бяхме тръгнали за Филибе и, както му е редът, замръкнахме в Чепеларе. А в Чепеларе- ханът затворен. Да продължим- накъде? Филибе още далече, а тъмно и мирише на дъжд. Тогава се мушнахме в една плевня в самия край на селото. Беше пролет та плевнището празно- само в едното кюше имаше малко сенце и ние с хаджията право на него. Той нещо мърмори, а мене отвътре кипи.
– Мълчи- му викам, че и плевните имат уши. Зер ако се разчуе, резилът ще е голям – само си представи: хаджи Димо и Гого чорбаджи в плевня да спят и то баш в Чепеларе.
Нейсе, понагласихме конете и седнахме да ядем. Всичко горе- долу добре, но по едно време откъм селото някакво видело се зададе. Отначало бе дребно, сетне наедря, просветля. Гледам- двамина го носят- мъж и жена, ама хептен един в друг залепени. Та това остави, ама право към плевнята идат. Мен взеха хапките под гърлото да се спират, а хаджията, понеже бе гърбом към тях, яде ли, яде. Бутам го:
– Спри бре! Гости ни идат.
А той вúдя ли ги, нали бе човек от мен къде по-шавúк, хоп в сеното. А пустото сено- таман за един. Ами аз? Насам ли, натам ли? Хеле гледам едно кошище празно и зор- незор-заврях се под него. Още не бях се наместил и вратата скр-ъ-ъ–ц, скр-ъ-ъ-ц … Влизат ония двамината, ама тъй се гледат, че тръпки от петите ти идат. Дойдоха и нах мен, ала бързо изстинах, оти те право към сеното вървят. Добре, ама жената си е жена … „Немой- вика- в сеното. Помниш ли?… Като игли боде.“ И постла на дъските нещо като килимче, ама шарено, хубаво- очите занася. Сетне развърза месал с колаци и шишинка тантура. Те седнаха, а мене окото през една дупчица право в тях. Моското- младо, право като върлина, ала хубост не чак дотам. Пък жената- не жена, ами дявол- очите на чекрък се въртят, а снагата и се кърши барабар със смеха. Още неседнали пък тя го пита:
– Помниш ли, бре, кога ме бендиса? – Хем го пита, хем се подсмива и му подава шишинка с тантура. А той я изпива с очи и буботи:
– Ей там, на чешмьона… Га вдигна харкомите с вода, че като торна… Не женско, ам истинска сорна… Мене кръвто ми зашава… Шава ми и сега…- И се метна към нея, ама тя кльокна встрани, та той са залепи на дъските. Тя уж го вдига и пак със шишинката в ръките. – Пийни- вика- пийни…пийнал по те бендисвам…Пък белким и нещо попиташ.
– Ще питам, я. Кажи ти кога ме бендиса?
– Я ли? Помниш ли роженското хоро? Тоя ли, оня ли да го води, че никой… Само тупурдия. Тогава ти изрипна отнейде и като извади каракулачишщето- облак искри се извиха. Че като поведе онова ми ти хоро- Рожен цял се разтресе. Хъз, хъз носеше, севдим тогава. Ала сега къде го…
– Как къде? Ейго- и замахна щуракът коша да расзече.
Как съм рипнал- не зная, само си чувам гласа:
-Съсякохаме, хаджи!
Хаджията реве:
– Ида, чорбаджи- и се метна към тях целият в сено окичен.
Като се посвестихме, какво да видим- колаците небарнати си седят, а от шишинката последните капки изтичат. Колаците ги ядохме цяла нощ, та и за деня имаше даже. Ама колаци да ти види окото- от ония, дето се на тикла пекат и с мед и масло се мажат. Пък шишинката и досега нося за спомен. И колчем си пийна от нея, хем ме е смях, хем ме е страх и най- много грях. Оти голям грях стана тогава.
Борис Кольковски
***
„Винаги съм казвал, че родопчанин където и да го е отнесъл живота, не може напълно да се отдели от корена си. Кой повече, кой по- малко запазва в сърцето си красотата на родната планина, песента, каматната дума…Такъв беше и проф. Борис Кольковски от с.Чокманово. В биографичната справка четем:
„Борис Кольковски е роден на 22 април 1932 г в с. Чокманово. Най- малък син в родолюбиво семейство със седем деца. Завършва Райковската гимназия, а през 1957 г.- геология в Софийския университет. От 1960 г. Работи в катедра „Минералогия, петрология и полезни изкопаеми” на Геолого- географския факултет на Университета като асистент, доцент, а от 1994- като професор. Има повече от 90 научни публикации, някои от които в Япония, Канада, Русия и др. Откривател е на новия минерал орфеит…”
Та този професор геолог приживе издаде две книги с разкази и легенди. „ Грях” 1999г. И „Заровени чанове”2003г.
В предговора на първата книга проф. Марко Семов пише за разказите му:
„ След Николай Хайтов и Станислав Сивриев, струва ми се, няма по- добра книга, написана с такъв запазен, съхранен, неожулен и неанатемосан от грубите ни днешни нрави и цивилизационни фръчкания звучен български език…”
Аз малко познавах Борис Кольковски, но имах щастието да получа чрез проф. Димитър Серезлиев, художник на втората книга, двете книги с автограф. Не познавам съпругата и дъщерята му, които понастоящем си живеят в София. Но съм изкушен да предоставя на посетителите и потребителите на родопския сайт няколко от разказите му. Ще търся начин да се свържа с тях, защото той си отиде от този свят, но двете му книги се търсят и няма откъде да се намерят засега… Мисля, че си заслужава повече хора да прочетат тези вълнуващи, истински и майсторски разкази и легенди от сърцето на Родопа планина.
А и друго има… Много от неговите герои, които е именувал по свой начин и имената на селищата, са все около Чокманово, по Беломорието, по Кърджалийско. И аз си спомням за някои от тях. И родното си село е нарекъл… нека читателят се сеща… Много човешки истории е разказал авторът. Почти целия си живот е бил в София. Удивен съм как е успял да съхрани в паметта си до най- големи подробности всички случки, съдби, характери…“
Шею
***
ОРФЕИТ
Тодор Коруев
Колкото и паметници на Орфей да се издигнат, все ще има място за нови. Но има един, който нито може да се повтори, нито да се измести от друг. Това е минералът „орфеит“, открит в Източните Родопи и записан в каталозите на името на знаменития митологичен герой. Геолозите казват, че орфеитът е един от редките минерали, защото имал сложен състав. Залагам на вашите познания по химия: „Водородът в него се намира в три форми – като катион, като хидроксилна група и като молекулна вода“. С водородите съм на вие, но минералът е омайващ със своя бледосин цвят, казват – омайващ като песните на Орфей.
Откривателят на орфеита и негов кръстник е известният учен геолог и преподавател в Софийския университет проф. Борис Кольковски, който за съжаление през 2008 г. си отиде от белия свят. Но моята дума не е за личния научен капитал, който носеше в геоложката си раница, а за неговите белетристични „орфеити“. Когато през 1999 г. излезе първата му книга „Грях“, мнозина, дори негови близки, се изненадаха. Не и аз. Знаех отдавна за записките на учения по белетристиката, дори тук няма да пропусна да се похваля, че „Превала“ – първият му разказ, видя бял свят във „Вечерни новини“ с моя подпис. Помня как землякът (роден е в с. Чокманово, Смолянско, през 1932 г.), човек със сърце като борце, се радваше като дете на дебюта си. Поливахме разказа в механата на „София“ и гледах този зрял човек, вмерачил се (думата си е негова) за нещо, което се е наплодило в душата му. И си представях как цял ден в университетския кабинет или в музея с минералите си блъска главата над късовете руда, а нощем в младостския си дом го навестяват видения от родното му Чокманово, в ушите му звънти шушукането на вятъра в елите, очите се обагрят от родопската есен: „тъничко жълто на трепетлика, габер, слива, тежко зелено на борика и смърч“. Чановете разбуждат предания за разделни времена, когато изборът е един – чалма на главата или глава на дръвника, възкръсват страховити истории за кърджалии и хаирсъзи, за светлите и тъмните страни на комитлика, за кървавите дири на войните, за страдалческата гурбетчийска участ…
В отзив за „Грях“ написах, че както и да го мериш, Кольковски е писател. С простите и искрени истории, които разказва, той не си начесва крастата, те носят преживяното, сиреч истинското. А Марко Семов охарактеризира словото на Кольковски като „запазен, съхранен, неожулен и неанатемосан от днешните нрави и цивилизационни фъчкания звучен български език“. Героите му са планинци – мъже и жени, те все бягат от греха, но не всякога успяват. Когато дойде ден да плащат за греховете си, правят го с достойнство, каквото и да им струва това. Моралът, честта и дългът са аршините за човечност.
Борис Кольковски разруши няколко мита. Първият мит е, че от учен (особено от нехуманитарната област) може да се пръкне и истински писател. И белетристичният му талант се оказа кремък, и то рядко срещан. Вторият мит, който развенча със самобитната си проза Борис, е, че отхвърли наложеното в обществото мнение, че след Николай Хайтов и Станислав Сивриев, след Константин Канев и Георги Пашев (те двама са по-малко известни извън планината) изворът на родопски теми вече е попресъхнал и няма какво ново да се каже, т.е. напише. Силата на родопските писатели е в малките форми – разказите и есетата. Като големите родопчани в белетристиката, и Борис пишеше разкази.
Кольковски намери своя врис и се огледа в неговата бистра водица като в огледало. Първото, което видя, е песента – родопската песен, от която са проникнати почти всичките му разкази. Песента не е орнамент и украса на повествованието, авторът е устоял на изкушенията да етнографства и фолклоризира. Песента е в диалога между героите му и в красноречието на конфликтите, тя е в тъканта на слога, в хармонията от съешаването на думите. Белетристичните „орфеити“ на Кольковски имат своята звукова партитура: гайди се надсвирват, пищови гърмят, песен тресе планината, чанове огласят ливадите. И това е свързано с овчарството – другата голяма любов на писателя. А песента и овчарството са венчани. И в „Грях“, и във втората си книга „Заровени чанове“ Борис Кольковски разкрива художествено как е затрит един вековен поминък в Родопите – овчарството.
Идва време да завърша това си животоописание, та се спирам на един диалог на тема „Какво е Европа?“ от разказа „Звуците на Вълтава“: „Мълчи, бре. Много ти знае тиквата що е Авропа, та все за нея бълнуваш; – Аз ли? – сопваше се калайджи Петър. – Знам, че и на вас ще да кажа. Ага идат жените на чешмьона, че ага се наведат вода да точат, каквото видиш отзад, туй е Авропа!“
Блогът на Милена Катошева 